— При всички случаи тук изведнъж захладня[4].
Сун-мин се усмихна учтиво.
— Формално погледнато, Винтер ръководи тактическото следствие, но на мен ще възложат голяма част от отговорността по случая. Не съм от твоята класа, Хуле, но обещавам да направя всичко по силите си убиецът на съпругата ти да бъде заловен.
— Благодаря.
Хари остана с впечатлението, че младият следовател е дълбоко искрен. Ако се изключи онова за класата. Проследи го с поглед, докато Ларшен отиваше към къщата.
— Скрита камера — промърмори Хари.
— Какво? — не разбра Бьорн.
— Монтирах фотокапан на средния смърч. — Хари посочи скупчените храсти и дървета до оградата пред съседния имот. — Май трябва да кажа на Винтер.
— И дума да не става — натърти Бьорн.
Хари го погледна изненадан. Рядко се случваше криминалният експерт да е толкова категоричен.
— Ако записът от камерата спомогне за разкриването на случая, не смятам за редно Винтер да се окичи с незаслужена слава.
— Ясно.
— От друга страна, ти не бива да пипаш нищо наоколо.
— Защото съм заподозрян, нали?
Бьорн не отговори.
— Няма проблем — увери го Хари. — Бившият винаги е заподозрян номер едно.
— Само докато те извадим от кръга на вероятните извършители. Аз ще се погрижа за записа във фотокапана. Средния смърч ли каза?
— Трудно се забелязва — предупреди Хари. — Пъхнал съм водоустойчивия корпус с камерата в чорап с цвета на дървесния ствол на височина два метра и половина.
Бьорн изгледа Хари със странен поглед. После пълничкият криминалист се замъкна тежко към дърветата с изненадващо плавната си и извънредно бавна походка. Телефонът на Хари звънна. Първите четири цифри от номера му подсказаха, че го търсят от вътрешна стационарна линия на „Ве Ге”. Чакалите бяха надушили мърша. А щом му звъняха, значи най-вероятно бяха разбрали името на жертвата и бяха „включили” чия съпруга е. Той отхвърли повикването и прибра телефона в джоба си.
Бьорн приклекна до дърветата. Вдигна глава и махна на Хари да се приближи.
— Достатъчно — прецени Бьорн. Беше си сложил бели латексови ръкавици. — Някой ни е изпреварил.
— Какво, по… — прошепна Хари.
Чорапът лежеше съдран на земята, а до него — парчета от потрошената камера и корпуса й. Някой ги беше стъпкал с крак.
Бьорн вдигна камерата.
— SD картата е извадена — установи той.
Хари дишаше през носа.
— Много е трудно да забележиш фотокапана, при положение че е напъхан в този чорап с камуфлажен цвят. За тази цел трябва да се приближиш до дървото.
Хари кимна бавно.
— Или… — Той усети, че мозъкът му се нуждае от повече кислород, отколкото беше в състояние да му набави. — … или просто въпросният човек е знаел, че там има фотокапан.
— Да, възможно е. На кого си казал?
— На никого. — Гласът на Хари одрезгавя. В началото се затрудни да разбере какво е това болезненото, дето набъбва в гърдите му и напира да изскочи навън. Да не би да започваше да се събужда? — На абсолютно никого. Монтирах я в непрогледен мрак посред нощ. Изключено е някой да ме е видял. Поне що се отнася до хора, за животни не гарантирам.
Чак сега Хари разбра какво напира в гърлото му. Крясък на врана. Плачът на обезумелия. Смях.
Девета глава
В два и половина следобед шепата посетители на заведението погледнаха с вял интерес към входната врата, когато тя се отвори.
Ресторант „Скрьодер”.
„Ресторант” вероятно беше малко подвеждащо название. В менюто се предлагаха ястия, например препечен бекон със сос, но основно се консумираше бира и вино. От средата на петдесетте кръчмата се намираше на улица „Валдемар Тране”, а от деветдесетте Хари я посещаваше редовно. С няколкогодишно прекъсване, след като се пренесе при Ракел в „Холменколен”. Ето че пак се завърна.
Свлече се върху пейката до масата при прозореца. Пейката беше нова. Иначе през последните двайсет години интериорът не се беше променял: едни и същи маси и столове, същият таван с цветно стъкло, същите картини на Сигюр Фоснес с пейзажи от Осло. Дори червените покривки с диагонално постланите тишлайфери бяха същите. Най-голямата промяна, за която Хари се сещаше, се случи след приемането на забраната за тютюнопушенето в заведенията през 2004 година. Тогава пребоядисаха кръчмата, за да се отърват от миризмата на цигари. Използваха същия цвят боя и стените си останаха непроменени. Колкото до миризмата на цигари — така и не изчезна напълно.
Хари си погледна телефона, но Олег още не беше отговорил на съобщението му с молба да се обади. Навярно пътуваше в самолета.