— На мозъка?
— Да. Черепът защитава мозъка и го предпазва от влиянието на външни фактори. Патоанатомите въвеждат сонда с игловидно заострен край през носа и я прокарват през lamina cribrosa, надупчена пластинка на решетъчната кост, която участва в образуването на черепната основа…
— Май напоследък си се нагълтала с доста латински термини.
Катрине млъкна.
— Извинявай. Просто… просто…
— Не се притеснявай — успокои го тя. — Няколко обстоятелства работят в полза на следствието. Знаем каква е била температурата на първия етаж, защото всички отоплителни уреди в къщата се регулират от общ термостат. Ракел го е настроила на ниска степен…
— Казваше, че мисли по-добре с вълнен пуловер и студена глава — произнесе Хари.
— … а вътрешните органи на тялото още не бяха изстинали дотам да се изравнят с околната температура. С помощта на новия метод определихме, че смъртта е настъпила между десет вечерта и два след полунощ срещу неделя, 11 март.
— Мхм. Какво откри групата за оглед?
— Екипът, отзовал се на местопрестъплението, е заварил външната врата отключена. Понеже бравата не се заключва автоматично след затваряне, предполагаме, че убиецът най-вероятно е излязъл оттам. Няма следи от взлом. Следователно или убиецът е заварил външната врата отключена и е влязъл безпрепятствено…
— Ракел винаги заключваше външната врата. Както впрочем и всички други врати. Тази къща е същинска крепост.
— … или Ракел му е отключила и го е пуснала да влезе.
— Мхм. — Хари се обърна и нетърпеливо се огледа за Нина.
— Съвсем основателно сравняваш къщата с крепост. Бьорн е бил един от първите, пристигнали на местопрестъплението. Обходил е къщата от мазето до тавана. Всички врати са били заключени отвътре, а всички прозорци — залостени с райбери. Какво мислиш?
— Че трябва да има още улики.
— Прав си — кимна Катрине. — Има. Убиецът е заличил всички следи. Говорим за извършител, наясно с начините как да прикрие авторството си.
— Именно. Но според теб Фине не е такъв тип?
— Такъв е, разбира се. Фине, естествено, е заподозрян за убийството. Но не можем да обявим това публично. Няма как да набедим конкретно лице, позовавайки се на шестото си чувство.
— На шестото си чувство? Нали ти казвам: Фине открито заплаши мен и семейството ми.
Катрине мълчеше. Хари я погледна и бавно кимна:
— Поправка: или поне така твърди отхвърленият съпруг, с когото жертвата е пожелала да се раздели два месеца преди убийството.
Катрине се надвеси над масата.
— Слушай сега. Колкото по-бързо докажем, че нямаш пръст в убийството, толкова по-малко пушилка ще се вдигне. В момента КРИПОС ръководят следствието, но си сътрудничим и е в правомощията ми да ги натисна в най-кратък срок да изяснят дали си извън подозрение, или не, за да можем да излезем с официално изявление.
— Чак толкова?
— Знаеш, че вестниците не го пишат в прав текст, но публиката умее да чете между редовете. Съвсем нормално е да си го мислят, защото при убийство на омъжена жена вероятността извършителят да е съпругът е приблизително…
— Осемдесет процента — изрече високо и бавно Хари.
— Извинявай. — Катрине се изчерви. — Просто искам да изясним въпроса възможно по-скоро.
— Разбирам — промърмори Хари. Колебаеше се дали да не извика на Нина. — Просто днес съм малко чувствителен.
Катрине протегна ръка над масата и я постави върху неговата.
— Дори не съм в състояние да си представя какво е да изгубиш любовта на живота си, Хари.
Той погледна ръката й.
— Нито пък аз. Затова нямам никакво намерение да съм в адекватно състояние, докато мисълта за това прониква в съзнанието ми. Нина!
— Не могат да те разпитат, ако си пиян. Преди да изтрезнееш, няма как да те изключим от кръга на заподозрените.
— Това е просто бира. След два часа ще съм трезвен. Майчинството ти отива, казах ли ти?
Катрине се усмихна кратко и стана.
— Трябва да се връщам. От КРИПОС помолиха да използват залите за разпит и техническото ни оборудване. Грижи се за себе си, Хари.
— Ще се постарая максимално. Върви да го пипнеш.
— Хари…
— Иначе аз ще го направя. Нина!
Дагни Йенсен вървеше по мократа алея между надгробните паметници в гробищния комплекс „Нашия Спасител”. От строителните работи по „Юлеволсвайен” се носеше миризма на обгорен метал и се смесваше с миризмата на изгнили букети цветя, влажна пръст и кучешки изпражнения. Такава беше пролетта в Осло винаги след като снегът се разтопи, но понякога Дагни се питаше що за хора са тези стопани на кучета, та разхождат четириногите си из гробище и оставят екскрементите им на земята, без да се притесняват от свидетели. Дагни дойде на гроба на майка си — идваше всеки понеделник след последния час в Катедралното училище, което се намираше само на три-четири минути от „Нашия Спасител”. Там Дагни преподаваше английски. Тъгуваше за майка си. Липсваха й всекидневните им разговори на най-различни теми. Дагни възприемаше майка си като изключително жизнена и реална и когато от старческия дом й съобщиха, че жената е починала, Дагни не повярва. Не повярва дори след като видя тялото, което напомняше восъчна кукла, фалшиво копие. Тоест, с ума си го осъзнаваше, ала цялата й същност се противеше да го схване. Всяка нейна фибра сякаш настояваше, че щом не е била свидетел на смъртта на майка й, отказва да я приеме за мъртва. Затова все още се случваше да й се присъни как на вратата на апартамента й на улица „Турвал Майер” се чука, а навън стои майка й, все едно на света няма нищо по-естествено. Пък и защо да не е естествено? В скоро време се очакваше да изпращат хора на Марс. А и кой може да твърди със стопроцентова сигурност, че е медицински невъзможно да съживиш мъртво тяло? По време на опелото свещеничката, млада жена, каза, че никой не разполага с категоричен отговор на въпроса какво се крие отвъд прага на смъртта; знаем само, че които са го прекрачили, няма да се върнат никога. Това възмути Дагни. Не толкова фактът, че така наречената народна църква е станала безобразно всеядна в идейния си плурализъм и е абдикирала от практически единствената си функция: да дава пределно ясни и утешителни отговори на въпроса какво ни чака след смъртта. Повече я възмути с каква непринуденост младата свещенослужителка изрече това „никога”. Ако хората се нуждаят от надежда, от фиксидея, че любимите им хора един ден ще възкръснат от мъртвите, защо да им я отнемаш? Щом религията на тази свещеничка твърди, че това се е случвало преди, какво пречи да се случи пак? След две години Дагни навършваше четирийсет. Досега не се беше омъжвала или сгодявала. Нямаше деца. Така и не сбъдна мечтата си да посети Микронезия. Не осъществи и плана си да основе дом за сираци в Еритрея. Не довърши започнатата стихосбирка. Надяваше се повече никога да не чуе някой да изрича думата „никога”. Дагни се изкачваше нагоре по алеята в края на гробището към „Юлеволсвайен”, когато някакъв мъж, застанал гърбом, привлече вниманието й. По-точно, не мъжът, а дългата дебела черна плитка, спускаща се по гърба му. Направи й впечатление, че не носи връхна дреха над карираната фланелена риза. Непознатият стоеше пред надгробен паметник, който Дагни бе запомнила, защото през зимата беше от малкото неразчистени от снега. Тогава тя предположи, че покойникът, положен там, няма живи близки или човек, обичал го приживе.