Старецът размаха ръце към монитора зад гърба си.
— Сериозно? — изуми се Алф и пъргаво се приближи. — Риба?
Старецът поклати глава и пак се обърна към екрана. Колата вече я нямаше. И всичко си беше същото. Речното дъно, мъртвият бор, роклята, зеленикавата светлина, проникваща през леда. Сякаш нищо не се беше случило. Старецът тропна с крак и посочи екрана.
— Успокой се, татко. — Алф го тупна приятелски по рамото. — Има още време, докато започнат да хвърлят хайвер.
И се върна при клиента и фотокапаните.
Докато гледаше двамата мъже, обърнали му гръб, старецът усещаше как у него се надига отчаяние и гняв. Как да обясни какво видя току-що? Лекарят каза, че когато инсултът увреди и предната, и задната част на лявото мозъчно полукълбо, нарушения настъпват не само в речта, а често и в общата способност за комуникация, включително писането и жестикулацията. Старецът се добра до стола и пак седна. Загледа се в реката, която продължаваше да си тече. Необезпокоена. Невъзмутима. Непроменима. Няколко минути по-късно усети как пулсът му започва да се нормализира. Кой знае? Може това изобщо да не се е случило. Навярно е представлявало просто проблясък, загатващ за следващата стъпка към пълната тъма на старостта. Или — в конкретния случай — към разноцветните й халюцинации. Старецът гледаше роклята. В мига, когато му се стори, че я озаряват автомобилни фарове, сякаш зърна как Оливия танцува в тази рокля. Зад прозореца в осветеното купе видя познато лице. Помнеше го. А единствените лица, които все още помнеше, бяха видените в магазина. Този мъж бе идвал два пъти. Сините очи, кремавият белег. И двата пъти мъжът купи фотокапан. Преди броени дни в магазина се отбиха полицаи да питат за човек със същия външен вид. Ако можеше да говори, старецът щеше да им каже, че мъжът е висок. И не е тревопасно — личеше си по погледа му. Поглед на хищник.
Втора глава
Свайн Фине се надвеси над жената и попипа челото й с длан. Беше плувнало в пот. Очите се взираха в него, изцъклени от болка. Или от страх. По-скоро от страх, предположи той.
— Боиш ли се от мен? — попита той.
Тя кимна и преглътна с мъка. Винаги му се беше струвала красива: когато я дебнеше как се прибира вкъщи или излиза; докато я следеше във фитнеса или я гледаше, разположил се на няколко седалки от нея в метрото така, че тя да го забележи. И да си има едно наум. Но никога не му се бе струвала толкова красива, колкото сега, легнала напълно безпомощна, изцяло в неговата власт.
— Обещавам да мине бързо, любов моя — прошепна той.
Тя едва преглътна. Беше толкова изплашена. Той се чудеше дали да не я целуне.
— Разрез с нож в корема и край — прошепна той.
Тя стисна очи и изпод миглите се оцедиха две прозрачни сълзи.
Свайн Фине се засмя тихо.
— Ти знаеше, че ще дойда, нали? Знаеше, че не мога да те пусна да си идеш. Защото съм ти дал дума.
Той плъзна показалец по вадата, стичаща се по бузата й: смес от пот и сълзи. През голямата зееща дупка в дланта си, в крилото на орела, видя окото й. Навремето млад полицай го простреля в ръката. За осемнайсет сексуални посегателства го осъдиха на двайсет години затвор. Той не отрече, че е извършил въпросните действия, но възрази срещу определението „посегателства” и изрази остро несъгласие, че мъж като него заслужава наказание за тези свои постъпки. Но съдията и съдебните заседатели явно сметнаха, че юридическите закони стоят по-високо от природните. Е, няма що.
Очите й се взираха с ужас в него през кратера.
— Готова ли си, любов моя?
— Не ме наричай така — прохленчи жално тя. По-скоро умолително, отколкото заповедно. — И не споменавай думата „нож”…
Свайн Фине въздъхна. Защо хората се страхуват толкова много от ножа? Та той е първото сечиво на човечеството. Бяха имали на разположение два милиона и половина години да свикнат с него и въпреки това измежду тях все още се намираха неспособни да съзрат красотата в инструмента, помогнал им да слязат от дърветата. Лов, подслон, земеделие, прехрана, отбрана. Да, ножът отнема живот, но и създава. Двете вървят ръка за ръка. Само проумяващите тази зависимост и готовите да понесат последствията от своята човешка природа, от своя произход, са способни да обичат ножа. Да се боят от него и да го обичат. Защото, отново, това са двете страни на една и съща монета.
Свайн Фине вдигна поглед. Към ножовете върху плота до тях. Бяха готови да влязат в употреба. Да бъдат одобрени или отхвърлени. Защото изборът на подходящ нож е важен. Тези ножове си ги биваше, формата и големината им бяха съобразени с предназначението им и бяха изработени от висококачествена стомана. Но им липсваше онова, което Свайн Фине търсеше в един нож. Индивидуалност. Дух. Магия. Преди снажният млад полицай с късата четинеста коса да съсипе всичко, Свайн Фине разполагаше с прекрасна колекция от двайсет и шест ножа.