Дагни Йенсен имаше лесно забравяща се външност. Беше дребничка, слаба жена и досега бе преминавала през живота, промъквайки се на пръсти. Освен това следобедният час пик по „Юлеволсвайен” вече беше започнал, макар още да нямаше три часа, защото през последните четирийсет години работното време в Норвегия се сви до продължителност, която предизвикваше у чужденците едновременно завист и смайване.
Затова Дагни се удиви, че мъжът чу стъпките й. А каква беше изненадата й, когато се обърна към нея! Оказа се старец. Бръчките дълбаеха насечени, дълбоки бразди в загрубялата му, напукана кожа, сякаш се врязваха чак до костта. Под фланелената риза тялото му изглеждаше слабо, мускулесто и младежко, но лицето, жълтеникавите еклери около зениците с големината на главичка на топлийка и кафявите ириси издаваха, че е поне на седемдесет. Старецът беше завързал червена лента около главата си като индианец. Рехав мустак обрамчваше месестите му устни.
— Добър ден — поздрави той на висок глас, за да надвика шума от уличното движение.
— Много се радвам да видя човек до този гроб — отвърна с усмивка Дагни.
Тя рядко завързваше разговор с непознати, но днес се чувстваше в добро, дори приповдигнато настроение, защото Гюнар, новоназначен колега в училището, също преподавател по английски, я покани на чаша вино.
Мъжът й се усмихна.
— Тук лежи синът ми — уточни той с дълбок, дрезгав глас.
— Моите съболезнования — отвърна Дагни.
В пръстта пред паметника беше забодено не цвете, а перо.