— Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчега на покойниците си — обясни старецът, все едно прочете мислите й. — Но това перо не е от орел, а от мишелов.
— Така ли? Откъде го взехте?
— Как откъде? От всички страни Осло е заобиколен от пущинаци. Нима не знаете? — усмихна се мъжът.
— Е, градът си е доста цивилизован. Но това с перото е добра идея. Ще отнесе душата на сина ви на небето.
— Каква цивилизация! Пущинаци — настоя старецът. — Полицай уби сина ми. Момчето ми едва ли ще отиде на небето — колкото и пера да му донеса, но няма да се пече и в толкова нажежен адски огън, към какъвто се е запътил неговият палач.
В гласа му не се долавяше омраза, само съжаление, сякаш съчувстваше на полицая.
— Вие при кого идвате?
— При майка ми. — Дагни прочете надписа върху надгробния паметник. Валентин Йертсен. Името й се струваше смътно познато.
— Значи, не сте вдовица. Защото к-к-красива жена като вас сигурно се е омъжила млада и има деца?
— Благодаря за комплимента, но нито едното, нито другото — засмя се тя и през ума й препърха мисъл: дете с нейните руси къдрици и спокойната усмивка на Гюнар. Това я накара да се усмихне още по-широко. — Колко е красив. — Тя посочи изящно изработения метален предмет, забоден в лехата пред гроба. — Какво символизира?
Той го извади и го вдигна пред себе си. Наподобяваше нагънато змийско тяло, завършващо с остър връх.
— Символизира смъртта. В рода ви има ли случаи на психични заболявания?
— Ъъъ… не… поне доколкото ми е известно.
Той надигна ръкава на фланелената си риза. Отдолу се показа ръчен часовник.
— Два и петнайсет — побърза да го осведоми Дагни.
Старецът се усмихна, все едно сведението беше напълно излишно, натисна копче отстрани на циферблата и поясни:
— Две минути и п-половина.
Какво правеше този човек? Време ли засичаше?
Неочаквано се озова до нея с две дълги крачки. Миришеше на пушек. И сякаш прочел мислите й, каза:
— И аз усещам миризмата ти. Подуших те още докато се задаваше по пътеката. — Устните му се навлажниха и докато говореше, се гърчеха подобно на змиорки, уловени в сляп кош. — В ов-вулация си.
Дагни съжали горчиво, задето изобщо се бе спряла при този човек. И въпреки това продължаваше да стои неподвижно, сякаш погледът му я приковаваше.
— Ако не се дърпаш, ще свършим бързо — прошепна той.
Най-сетне Дагни се отскубна от приковаващата я невидима сила и понечи да хукне, но една бърза ръка се мушна под късото й яке, сграбчи колана на панталона й и я дръпна рязко назад. Тя изпищя и хвърли поглед към пустото гробище. После я запратиха и притиснаха към живия плет до оградата пред „Юлеволсвайен”.
Две яки ръце обвиха гръдния й кош и го стегнаха като в менгеме. Дагни успя да събере въздух, за да извика, но нападателят сякаш чакаше точно това, защото в мига, когато тя започна да издава звуци, издишвайки, той стегна хватката още повече и изкара всичкия въздух от дробовете й. Тя виждаше, че той продължава да държи гърчещата се метална змия в едната си ръка. Другата сграбчи гърлото й и го стисна. Започна да й причернява и макар ръката, обвила гърдите й, внезапно да охлаби обръча, Дагни усещаше тялото си отпуснато и натежало.
„Това не се случва” — помисли си тя, когато другата му ръка се вклини грубо отзад между бедрата й. Нещо остро опря в корема й точно под катарамата на колана и се чу пращене на съдран плат, когато ножът разпори чатала на панталона й. „Това не се случва в гробище посред бял ден в центъра на Осло! И определено не се случва на мен!”
Ръката отпусна шията й и й се стори, че при жадното поемане на смесицата от пролетен въздух и изгорели автомобилни газове в болящите си дробове Дагни чу същия звук, който издаваше майка й, когато вкарваше въздух с помпата в стария надуваем матрак. Същевременно Дагни усети как нещо остро притиска гръкляна й. Долу, в самата периферия на полезрението си, зърна вълнообразния нож и чу дрезгавия шепот на нападателя на сантиметри от ухото си:
— Първото беше змия удушвач. Това е отровна змия. Малко ухапване и умираш. Затова изобщо не мърдай и нито гък. Ето така. Добре. Точно така. Удобно ли ти е?
Дагни Йенсен усети как по бузите й потичат сълзи.
— Няма, няма… Всичко ще бъде наред. Ще ме направиш ли щастлив, като се омъжиш за мен?
Дагни усети как върхът на ножа се впива в гръкляна й.
— Е?
Тя кимна предпазливо.
— Е, вече сме сгодени, любов моя.
Усети устните му по тила си. Точно пред нея, отвъд живия плет и оградата, се чуваше потракване от обувки по тротоара. Двама души разговаряха оживено. Отминаха.