— През последните дни нещо не си в настроение. Не е моя работа, но случило ли се е нещо, Дагни?
Беше очаквала този въпрос. Дори се беше надявала да й го зададат и той да й вдъхне смелост да сподели какво е преживяла — за разлика от повечето жертви на изнасилване, които се заравят в мълчание и обясняват нежеланието си да говорят със срам, безсилие и страх, че няма да им повярват. Преди, чисто хипотетично, си бе мислила: никога не бих реагирала като тях. Сега, след като нещастието я сполетя, тя действително не изпитваше нито срам, нито безсилие, нито страх, че няма да й повярват. Защо тогава се държеше като всички други жертви? Защо, след като се прибра от гробището в онзи злополучен ден, плака в продължение на два часа и най-сетне се обади в полицията, затвори, докато чакаше да я прехвърлят към отдела, където следваше да подаде сигнала за изнасилването? А после, налегната от ужасна премала, заспа на дивана и когато се събуди в полунощ, първата й мисъл бе, че изнасилването е било просто сън. И Дагни изпита огромно облекчение. То трая до мига, когато си спомни. Но за кратко успя да си го представи като кошмар. И ако реши, то може да си остане просто лош сън, стига да го запази в пълна тайна.
— Дагни?
Тя си пое пресекливо дъх и съумя да изтръгне звук от гласните си струни:
— Не, нищо не се е случило. Ето тук живея. Благодаря, че ме изпрати, Гюнар. До утре.
— Дано утре се чувстваш по-добре.
— Дано.
Той я прегърна, но усети как тя се отдръпна и веднага я пусна. Дагни тръгна към вход Д и затършува из чантата за ключа. Вдигна глава и забеляза, че някой, навярно досега стоял притаен в мрака, е пристъпил под светлината от лампата над входната врата. Широкоплещест, слаб мъж в кафяво велурено яке с червена кърпа, вързана около дългата черна коса. Дагни се закова намясто и леко изхлипа от ужас.
— Не се бой, любима моя, нищо лошо няма да ти направя. — Очите горяха като въглени върху набразденото лице. — Тук съм само за да проверя дали ти и нашето дете сте добре. Защото аз спазвам обещанията си. — Говореше тихо, почти шепнешком, но тя го чуваше съвсем ясно. — А ти помниш какво ти обещах, нали? С теб сме сгодени, Дагни. Врекли сме се във вярност, докато смъртта ни раздели.
Дагни се опита да си поеме дъх, ала дихателните й органи се бяха парализирали.
— За да скрепим нашия годеж, нека повторим клетвите си пред Господ като наш свидетел. Да се срещнем в католическата църква във Вика в неделя вечерта. Към девет, какво ще кажеш? Тогава храмът ще бъде изцяло на наше разположение. Само да не ме зарежеш пред олтара — изсмя се той. — А дотогава — сладки сънища. И на двама ви.
Отстъпи встрани и пак потъна в мрака. Лампата от входа я заслепи за миг, тя заслони очи с ръка и когато успя да се огледа, той вече беше изчезнал.
Вторачена в ръката си с ключа, Дагни постоя безмълвно, а по бузите й струяха горещи сълзи. Изчака, докато треморът отшуми, отключи и влезе.
Тринадесета глава
Висококупести облаци разстилаха дантелена покривка по небето над църквата във Воксен.
— Моите съболезнования — прочувствено произнесе Микаел Белман с добре заучено изражение.
Бившият млад главен секретар на полицията и настоящ доста млад министър на правосъдието стисна десницата на Хари и я захлупи с лявата си длан, сякаш за да запечата ръкостискането. И за да подчертае чистосърдечната си искреност. Или за да се подсигури, че Хари няма да си отдръпне ръката, преди присъстващите медийни фотографи — неполучили разрешение да снимат вътре в църквата — да увековечат паметния миг. После, след като отметна ангажимента да си направи пиар — правосъден министър, който отделя време от натоварения си график, за да отдаде последна почит на съпругата на свой бивш колега — Белман хлътна в чакащия го черен джип. Най-вероятно предварително бе проучил и разбрал, че Хуле е извън подозрение.
Хари и Олег продължиха да стискат протегнати ръце и да кимат на лицата пред себе си — повечето приятели и колеги на Ракел. Неколцина съседи. Освен Олег Ракел нямаше други живи близки роднини, но въпреки това голямата църква се напълни до половината, а вероятно и малко повече. Погребалният агент им каза, че ако решат да отложат траурната церемония за следващата седмица, още повече хора ще намерят начин да пренаредят графика си, за да присъстват. Хари посрещна с облекчение молбата на Олег след погребението да не организират събиране за всички, дошли да изпратят Ракел. Нито един от двамата не познаваше колегите на Ракел особено добре и нямаше желание да разговаря със съседите. По време на възпоминателните слова в църквата Олег, Хари и две-три приятелки от детството на Ракел изчерпиха основното, което имаше да се каже за нея. Това беше напълно достатъчно. Дори свещеникът прояви нужното разбиране и без да го молят, се постара да съкрати ритуала.