— Мамка му — отбеляза Йойстайн Айкелан, единият от двамата приятели на Хари от детските години.
С насълзени очи положи тежко длани върху раменете на Хари и облъхна лицето му с дъх на току-що изпит алкохол. Навярно външната прилика не беше единствената причина всеки път, когато някой пусне поредния забавен лаф за Кийт Ричардс — легендарния китарист на „Ролинг Стоунс” — Хари да се сеща за Йойстайн. За всяка изпушена от теб цигара Господ ти отнема един час живот… и го дава на Кийт Ричардс[7]. Хари виждаше, че приятелят му мисли усилено. Когато най-сетне отвори уста, пълна с покафенели развалени зъби, Йойстайн повтори същото, но малко по-емоционално:
— Мамка му.
— Благодаря — кимна Хари.
— Сабото не успя да дойде. — Йойстайн продължаваше да държи раменете на Хари. — Нали го знаеш какъв е. Получава панически атаки на места с много хора. Тоест, с повече от… от двама души. Но ми поръча да ти предам… — Йойстайн присви едното си око срещу предобедното слънце. — Мамка му.
— Ще се съберем в тесен кръг в „Скрьодер”.
— Безплатна бира?
— Максимум три.
— Ще дойда.
— Руар Бор. Ракел беше, така да се каже, в моята бойна дружина.
Хари се вгледа в шистовосивите очи на мъжа. Макар и с петнайсетина сантиметра по-нисък от Хари, Руар Бор имаше внушителна осанка. Нещо в стойката му и в подбора на думите му — „бойна дружина” — наведе Хари на мисълта за професионален военен. Ръкостискането му беше крепко, погледът — решителен и прям, но в него се долавяше и нотка на нараненост, а като че ли и на ранимост. Вероятно се дължеше на тъжния повод.
— Ракел беше най-ценният ми кадър. Страхотен човек. За целия екип на Националния институт за човешките права смъртта й е голяма загуба. Най-вече за мен, защото с Ракел работехме в тясно сътрудничество.
— Благодаря.
Хари му вярваше. А може би това не беше нищо повече от съчувствено протегната ръка; от състраданието на човек, професионално ангажиран с хуманна кауза. Хари проследи с поглед Руар Бор. Мъжът се приближи до две жени на моравата. Бор стъпваше много внимателно, сякаш по навик се пазеше от сухопътни мини. Хари забеляза и друго. Едната от жените, при които Бор се спря, му се струваше позната отнякъде, макар и застанала с гръб. Бор каза нещо, явно съвсем тихо, защото жената се наклони към него, за да го чуе, а той леко докосна талията й.
Опашката от дошли да поднесат съболезнования се изреди. Катафалката с ковчега потегли. Някои вече поеха към делови ангажименти и нормалното си ежедневие. Хари видя, че Трюлс Бернтсен се отправя сам към спирката на автобуса към Управлението — най-вероятно за да продължи да играе на „Solitaire”. Други се скупчиха на групички пред църквата. Главният секретар Гюнар Хаген и Андерш Вюлер — младия следовател, от когото Хари нае настоящата си квартира — разговаряха с Катрине и Бьорн, които бяха довели детето. Навярно звукът на детски плач носеше на някои нещо утешително по време на погребение. Представляваше ценно напомняне, че животът продължава. Но това важеше за онези, които искаха животът да продължи. След церемонията Хари обяви, че е организирал скромно събиране в „Скрьодер”. Сьос, сестрата на Хари, дошла от Кристиансан с приятеля си, се приближи, прегърна силно Хари и Олег и дълго ги стиска в обятията си. После каза, че се налага да се прибират. Хари кимна: жалко, но ги разбира. Всъщност изпитваше облекчение. Освен Олег, единствена Сьос беше способна да го накара да се разреве пред хора.
Хелга се качи в колата при Хари и Олег и тримата потеглиха към „Скрьодер”. Там Нина беше подредила дълга маса. Събраха се общо дванайсет души. Докато седеше надвесен над кафето и слушаше как другите разговарят, някой сложи ръка на рамото му. Бьорн.
— На погребения май не е прието да се правят подаръци — подаде на Хари квадратен пакет, опакован в цветна хартия. — Но поне на мен това ми е помагало да преодолея доста тежки моменти.
— Благодаря, Бьорн. — Хари обърна пакета. Не беше никак трудно да отгатне какво е. — Между другото, искам да те питам нещо.
— Кажи.
— По време на разпита Сун-мин Ларшен не повдигна въпроса за фотокапана. А това значи, че не си му казал.
7
Кийт Ричардс (р. 1943) е известен с дългогодишната си злоупотреба с алкохол и наркотици, както и с десетки животозастрашаващи инциденти, в които се измъквал на косъм от смъртта. — Бел. прев.