Боеше се до смърт да не изгуби Ракел. Защото едната половина от сърцето не може да бие без другата. И двамата го знаеха. Тогава, щом не можеше да живее без нея, защо в снощния си сън избяга?
Подробностите му се губеха, но му се струваше, че Ракел е дошла да си поиска обратно половината сърце. Беше доловила слабите удари на неговата половина и по тях го беше открила. Бе позвънила на вратата му.
И летящият юмрук най-сетне го застигна. Реалността.
Хари я беше изгубил.
Не той беше избягал от нея. Тя го беше изхвърлила.
Хари се задъха панически. Някакъв звук прониза слуховия му проход и му стана ясно, че болката не е само зад очите, а из целия мозък. Същият звук беше активирал съня, преди да се събуди. Някой звънеше на вратата. Идиотската, мъчителна и неизменна надежда пак надигна глава.
Без да отваря очи, Хари протегна ръка надолу към пода до дивана — към бутилката с уиски. Събори я и по кухото й дрънчене, докато се търкаляше по протрития паркет, отсъди, че вече е празна. Насили клепачите си да се повдигнат. Вторачи се в ръката си, увиснала над ръба на дивана подобно на хищна лапа; в сивата титанова протеза на мястото на отрязания му среден пръст. Ръката му беше окървавена. Мамка му. Подуши си пръстите, докато се опитваше да си спомни завършека на вчерашния ден. Имаше ли намесени жени? Рязко отхвърли завивката и плъзна поглед надолу по 193-сантиметровото си голо атлетично тяло. Върна се към чашката сравнително отскоро и затова алкохолът още не бе оставил отпечатък върху физиката му, но ако обичайният сценарий се повтореше и този път, мускулната му маса щеше да се стопи, а сивкавобялата му кожа — да побелее като тебешир. Хари щеше да се превърне в призрак и накрая да избледнее съвсем. Всъщност не беше ли именно това целта да приема алкохол?
Привдигна се със стон и седна. Огледа се. Беше се върнал в положението, в което беше, преди да стане пълноценен човек и съпруг. Дори едно стъпало по-ниско. Не знаеше като ирония на съдбата ли да го тълкува, но двустайният апартамент с площ четирийсет квадрата, в който по-млад колега от полицията първо го подслони, а после се съгласи да му го отдаде под наем, се намираше един етаж под апартамента, където Хари живееше, преди да се пренесе при Ракел в масивната й дървена къща в Холменколен. Когато се премести тук, Хари си купи разтегателен диван от ИКЕА. Обзавеждането включваше още библиотечен шкаф с грамофонни плочи зад дивана, ниска масичка, огледало, което все още не бе окачено никъде и стоеше облегнато на стената в дневната, и скрин в коридора. Други мебели нямаше. Хари не беше сигурен защо продължава да живее така спартански — дали от мързел, или защото се опитва да си внуши, че това положение е временно; че след като поразмисли, Ракел ще поиска пак да се съберат.
Вслуша се в организма си. Повръщаше ли му се? Гадеше му се, но вече доста по-слабо. След две-три седмици организмът започваше да привиква към отровата и да повишава толеранса си към приеманата доза. Дори да иска дозата да бъде увеличена. Хари прикова поглед в празната бутилка от уиски, кротнала се между стъпалата му. „Питър Досън Спешъл”. Тази марка не му допадаше кой знае колко. Виж, „Джим Бийм” беше много по-хубаво, а и го продаваха в четвъртити бутилки, които не се търкалят по пода. Но „Досън” беше по-евтино, а един прежаднял алкохолик с полицейска заплата и празна банкова сметка не е в позиция да бъде особено придирчив. Хари си погледна часовника. Четири без десет. Разполагаше с два часа и десет минути да се добере до „Винмонополе”, преди да затворят.
Пое си дъх и се изправи. Главата го цепеше до пръсване. Олюля се, но успя да си възвърне равновесието. Погледна се в огледалото. Приличаше на дънна риба, рязко измъкната от водата. Очите и вътрешностите му сякаш напираха да изскочат навън. Сърповиден белезникав белег тръгваше от левия ъгъл на устните и продължаваше към ухото, все едно рибарска кукичка бе разкъсала бузата му. Потърси под завивката, но не откри боксерки. Намъкна дънките, проснати върху пода, и излезе в коридора. Тъмен силует се очертаваше върху матираното стъкло на външната врата. Тя е. Върнала се е! Но, от друга страна, той си го бе помислил и последния път, когато някой звънна на вратата, а тогава се оказа служител на електроразпределително дружество „Хафслюн” — идвал да подмени старите електромери с нови, по-модерни: отчитали изразходеното електричество почасово и с точност до ват. Целта била всички клиенти на дружеството да могат лично да проверяват по кое време на денонощието уредът е засякъл повишено потребление заради включена готварска печка или осветително тяло например. Хари обясни, че няма готварска печка, а ако някога си купи, не би желал някой да знае кога я използва. И хлопна вратата.