— Ще ми заемеш ли петстотин крони?
— По дяволите, Хари. — Катрине го изгледа с отчаяние. — Затова ли дойде? Вчера не пи ли достатъчно?
— Принципът е различен. Ти ли изпрати Бьорн да ме прибере снощи?
— Не.
— Тогава как ме е намерил?
— Всички знаят къде киснеш вечер, Хари. Мнозина обаче биха определили като странно да избереш точно бара, който наскоро си продал.
— Обикновено не отказват алкохол на бивш собственик.
— До вчера. Според Бьорн последните думи на новия собственик, преди да те изгони, били, че докато си жив, кракът ти няма да стъпи там.
— Наистина ли? Нищичко не помня.
— Нека освежа паметта ти. Помолил си Бьорн да ти съдейства да подадете оплакване срещу „Джелъси” за музиката, която пускат, а после — да се обади на Ракел и да я вразуми. От неговия телефон, понеже твоя си го оставил у вас, пък и силно си се съмнявал, че тя ще вдигне, ако обаждането е от теб.
— Боже господи — простена Хари, докато, заровил лице в шепи, масажираше челото си.
— Не го казвам, за да те накарам да се чувстваш неудобно, а за да си наясно какво се случва, когато пиеш, Хари.
— Благодаря ти. — Хари преплете пръсти над корема си и забеляза, че на ръба на бюрото лежи банкнота от двеста крони.
— Няма да ти стигнат, за да се натряскаш, но с тях можеш да си купиш достатъчно алкохол, за да заспиш. А сега ти е нужен именно сън.
Хари я изучаваше. С годините погледът й беше омекнал. Катрине вече не беше онова гневно момиче, обзето от желание да си отмъсти на целия свят. Навярно се дължеше на поверената й отговорност за други хора — за служителите на Отдела и за деветмесечното момченце, Да, такива събития в живота на човек събуждат инстинкта му за грижа и изглаждат ръбатостите на характера. Преди година и половина, докато течеше следствие по случая с Вампириста и Ракел влезе в болница, Хари пак потърси утеха в чашката и Катрине го подслони в апартамента си. Позволи му да повърне в безупречната й баня и да поспи безпаметно няколко часа в леглото й — нейно и на Бьорн.
— Не — възрази Хари. — Не ми трябва сън, а случай.
— Дадох ти случай…
— Искам Фине.
— Убийствата, за които намекваш, не са дело на Фине — въздъхна Катрине. — Нищо не сочи към него. Както ти казах, вече съм ги възложила на хора, по моя преценка по-подходящи.
— Три убийства. Три неразкрити убийства. И твърдиш, че нямаш нужда от човек, способен да докаже очевидното и за двама ни, а именно: че извършителят е Свайн Фине?
— Възложих ти случай, Хари. Разреши го и остави на мен да разпределям работните задачи.
— Възложеният ми случай изобщо не е случай, а убийство, за което съпругът се призна за виновен. Разполагаме с мотив и веществени доказателства.
— Възможно е внезапно да оттегли самопризнанията си и тогава за осъдителна присъда ще ни трябват факти, установени по безспорен начин.
— Можеше да дадеш този случай на Вюлер, на Скаре или на някой новобранец. Фине е сексуален маниак и сериен убиец, а аз, дявол да го вземе, съм единственият ти следовател с нужната квалификация в тази област.
— Казах „не”, Хари! Отказът ми е окончателен.
— Защо?
— Защо? Погледни се само! Ако ти беше на мое място и ръководеше Отдела, щеше ли да изпратиш пропил се следовател в лабилно състояние при нашите и бездруго скептични колеги в Копенхаген и Стокхолм, категорични в становището си, че зад убийствата в техния и в нашия град не стои един и същи извършител? Навсякъде ти се привиждат серийни убийци, защото психиката ти е професионално деформирана.
— Дори да е вярно, убийствата са дело на Фине, убеден съм. Носят всички характерни белези на…
— Спри! Намери начин да се отървеш от тези натрапчиви мисли, Хари.
— Натрапчиви мисли ли каза?
— Бьорн ми сподели, че докато си пиян, не спираш да бръщолевиш за Фине: трябвало да го пипнеш, преди той да се добере до теб.
— Приятна неделя. — Хари грабна банкнотата и я пъхна в джоба на панталона си.
— Къде отиваш?
— На място, където няма да работя. Нали Господ е обявил днешния ден за свят.