— Тед Латимър?
— Точно така. Приятел от Ривиерата. Бих искала да знам как успява да живее по този начин.
— Авантюристично.
— Това е простимо. Сигурно живее благодарение на външността си. Но не е особено подходящ приятел за съпругата на Невил! Не ми хареса начинът, по който пристигна миналото лято и отседна в хотел „Истърхед Бей“, когато те бяха тук.
Мери погледна през отворения прозорец. Къщата на лейди Тресилиън бе разположена върху стръмна скала с изглед към река Търн. На другия бряг на реката на обширен пясъчен плаж бе новият курортен комплекс на Истърхед Бей — няколко бунгала и голям хотел на носа с изглед към морето. Солткрийк бе живописно рибарско селище, разпиляно по склона на един хълм. Старомодно, консервативно, а населението му гледаше високомерно на Истърхед Бей и курортистите.
Мери се взираше над тясната ивица вода към отсрещния бряг, където почти срещу къщата на лейди Тресилиън стърчеше крещящо новият хотел „Истърхед Бей“.
— Радвам се — каза лейди Тресилиън, притворила очи, — че Матю не успя да види тази вулгарна постройка. Докато бе жив, крайбрежието бе съвсем запазено.
Сър Матю и лейди Тресилиън бяха дошли в Гълс Пойнт преди трийсет години. Преди девет години сър Матю, един запален мореплавател, се бе преобърнал с лодката си и се бе удавил почти пред очите на съпругата си.
Всички очакваха, че тя ще продаде Гълс Пойнт и ще напусне Солткрийк, но лейди Тресилиън остана да живее в къщата и единствената й видима реакция бе да се освободи от всички лодки и да се раздели с хангара. За гостите на Гълс Пойнт вече не държаха на разположение лодки. Те трябваше да използват ферибота и да наемат лодка от някой лодкар.
Мери попита малко колебливо:
— Да пиша ли на Невил, че намеренията му не съвпадат с нашите планове?
— Разбира се, че и през ум не ми минава да попреча на посещението на Одри. Тя винаги е идвала при нас през септември и няма да я моля да промени плановете си.
Мери погледна писмото и каза:
— Виждаш ли, Невил твърди, че Одри… хм, одобрявала идеята, че желаела да се срещне с Кей.
— Не вярвам — отсече лейди Тресилиън. — Както всички мъже и Невил вярва в това, в което иска да вярва!
Мери настоя:
— Пише, че е говорил с нея.
— Каква нелепост! Но… в края на краищата може и да не е.
Мери я погледна любопитно.
— Подобно на Хенри Осми — каза възрастната дама.
Мери продължаваше да гледа недоумяващо.
Лейди Тресилиън поясни последните си думи:
— Съвестта, разбираш ли? Хенри постоянно се опитвал да принуди Катарина да се съгласи, че разводът е нещо добро. Невил знае, че се е държал зле, и иска да намери спокойствие. Опитва се да накара Одри да каже, че всичко е наред, че тя ще дойде да се види с Кей и изобщо няма нищо против развода.
— Питам се — произнесе бавно Мери.
Лейди Тресилиън я погледна остро.
— За какво си мислиш, скъпа?
— Питам се. — Мери замълча, но после продължи: — Това писмо е толкова нетипично за Невил! Не мислиш ли, че Одри по някаква причина може да желае тази… тази среща?
— Защо да я желае? — прекъсна я рязко лейди Тресилиън.
— Когато Невил я напусна, тя замина при леля си госпожа Ройд в енорията и преживя нервен срив. От нея бе останала само сянката й. Очевидно цялата история я разтърси. Тя е от онези тихи, самовглъбени натури, които преживяват нещата дълбоко.
Мери се размърда неспокойно.
— Да, тя е емоционална. Странно момиче в много отношения…
— Страда много… После разводът мина, Невил се ожени за другата и Одри постепенно го преодоля. Сега е почти както по-рано. Не можеш да ме убедиш, че иска да събуди старите си спомени.
— Невил пише, че тя иска — отвърна Мери тихо, но твърдо.
Старата дама я погледна с учудване.
— Защо упорстваш толкова, Мери? Да не искаш да ги събереш тук?
Мери Олдин пламна.
— Не, разбира се.
Лейди Тресилиън попита рязко:
— Да не би ти да си предложила това на Невил?
— Можеш ли да допуснеш такъв абсурд?
— Нито за миг не вярвам, че идеята наистина е негова. Не прилича на Невил. — Замълча за момент, после лицето й се проясни. — Утре е първи май, нали? На трети Одри пристига с Дарлингтънови в Есбанк. Само на четирийсет километра оттук. Напиши й и я покани да дойде на обяд.