— Госпожа Стрейндж, милейди.
Одри Стрейндж влезе в голямата спалня, прекоси стаята и се приближи до леглото. Наведе се и целуна старата дама, после седна на приготвения за нея стол.
— Радвам се, че те виждам, скъпа — каза лейди Тресилиън.
— И аз се радвам — отвърна тя.
В Одри Стрейндж имаше нещо недоловимо. Бе средна на ръст, с много малки длани и стъпала. Косите й бяха пепеляворуси, а лицето — много бледо. Очите й бяха раздалечени и светлосиви. Чертите на лицето й бяха нежни и правилни, носът й — прав и малък, лицето — тясно, овално и бледо. Въпреки тази кожа и лице, по-скоро хубаво, отколкото красиво, у нея имаше нещо привличащо, заради което никой не можеше да я отмине или пренебрегне. Напомняше с нещо призрак, но в същото време оставяше чувството, че призракът е по-реален от всяко човешко същество…
Имаше характерен нежен глас, мек и ясен като звън на сребърна камбана.
Поговориха малко със старата дама за общи приятели и интересни случки. После лейди Тресилиън каза:
— Освен удоволствието да те видя, мила, помолих те да дойдеш, защото получих доста любопитно писмо от Невил.
Одри я погледна. Погледът й бе открит, кротък и спокоен.
— Така ли?
— Той предлага — какво нелепо предложение! — да дойдат с Кей през септември. Пише, че иска да станете приятелки и че ти намираш идеята му за добра.
Почака. След малко Одри каза с нежния си гласец:
— Толкова ли е нелепо?
— Скъпа, наистина ли го искаш?
Одри отново замълча за миг, после тихо отвърна:
— Знаеш ли, аз наистина мисля, че всичко ще мине добре.
— Сигурна ли си, че искаш да се срещнеш с тази… тази Кей?
— Наистина мисля, Камила, че това може да опрости нещата.
— Да опрости нещата! — повтори думите й озадачена лейди Тресилиън.
Одри заговори много тихо:
— Скъпа Камила. Ти винаги си била толкова добра. Щом Невил иска…
— Плюя на това, какво иска Невил! — прекъсна я грубо лейди Тресилиън. — Ти искаш ли, това питам!
Страните на младата жена поруменяха леко с меката, нежна руменина на морска раковина.
— Да — отвърна. — Искам.
— Добре — съгласи се лейди Тресилиън, — добре…
Замълчаха.
— Но, разбира се — поде Одри. — Ще решиш ти. Това е твоят дом и…
Лейди Тресилиън притвори очи.
— Аз съм една стара жена — промълви. — Вече не разбирам нищо.
— Естествено, аз мога да дойда и в друго време. За мене винаги е удобно.
— Ти ще дойдеш през септември както винаги — отсече лейди Тресилиън. — Ще дойдат и Невил и Кей. Макар и да съм стара, струва ми се, мога да се приспособявам към промените в съвременния живот. Повече нито дума, въпросът е решен.
Тя отново притвори очи. След няколко минути попита, като наблюдаваше младата жена през полуспуснатите си клепачи:
— Е, получи ли каквото желаеше?
— О, да, да. Благодаря.
— Скъпа моя — изрече лейди Тресилиън с дълбок и загрижен глас, — сигурна ли си, че тази среща няма да ти причини болка? Ти обичаше много Невил, нали? Това може да отвори старите рани.
Одри гледаше малките си длани, скрити в ръкавиците. Възрастната дама забеляза, че с едната си ръка стискаше силно края на леглото.
Одри вдигна глава. Погледът й бе спокоен и кротък.
— Всичко свърши отдавна. Отдавна.
Лейди Тресилиън се отпусна тежко върху възглавниците.
— Е, ти знаеш по-добре. Остави ме сега, скъпа, уморих се. Мери те чака долу. Кажи да изпратят тук Барет.
Барет бе най-старата и предана прислужница на лейди Тресилиън. Когато тя влезе, господарката й лежеше със затворени очи.
— Колкото по-скоро напусна този свят, Барет, толкова по-добре — въздъхна лейди Тресилиън. — Вече не разбирам нищо и никого.
— О, не говорете така, милейди, вие просто сте уморена.
— Да, уморена съм. Свали пухената завивка от краката ми и ми дай нещо тонизиращо.
— Разстроена сте от идването на госпожа Стрейндж. Госпожата е мила, но май и тя има нужда от нещо тонизиращо. Изглежда болнава. Държи се така, сякаш е видяла нещо, което другите не забелязват. Но е жена с характер. Както бихте казали вие, приема всичко сериозно.