— Така е, Барет. Напълно права си.
— Пък и не е от хората, които се забравят лесно. Често се питам дали господин Невил не си мисли понякога за нея. Новата госпожа Стрейндж е много красива, но за госпожа Одри остава споменът, след като си е отишла.
Лейди Тресилиън неочаквано се изсмя.
— Невил е глупак, щом иска да събере двете жени. После той ще съжалява най-много!
Томас Ройд, захапал лулата си, наблюдаваше как сръчният Мейлийн, старши пиколо, стягаше багажа. От време на време той поглеждаше към парка. Близо шест месеца нямаше да вижда тази картина, която му бе станала толкова близка през последните седем години.
Щеше да се чувства особено, когато се озовеше отново в Англия.
Партньорът му Алън Дрейк надникна вътре.
— Здрасти, Томас, как върви?
— Всичко е готово.
— Ела да пийнем, щастливецо. Изгарям от завист.
Томас Ройд излезе бавно от спалнята и последва приятеля си. Не говореше, защото Томас Ройд бе от хората, на които трябва да им вадиш думите с ченгел от устата. Неговите близки се бяха научили да определят реакциите му по начина, по който мълчеше. Той беше набит човек с изопнато, мрачно лице и наблюдателни, интелигентни очи. Вървеше малко настрани като рак. Поради тази особеност на походката му бе получил прякора Рак Пустинник. Това беше резултат от заклещване на някаква врата по време на земетресение. Оттогава дясната му ръка и рамото му бяха частично парализирани, което като добавка към неестествената скованост на походката често заблуждаваше хората, че е стеснителен и непохватен, което едва ли беше така.
Алън Дрейк направи коктейлите.
— Е — каза той. — Наслука!
Ройд отвърна с някакво „а… хм…“.
Дрейк го изгледа с любопитство и отбеляза:
— Както винаги флегматик. Не разбирам как смогваш. Откога не си бил у дома?
— От седем години. Почти осем.
— Доста време. Чудя се как не си заприличал на аборигените.
— Може и да съм.
— Ти винаги си се доближавал повече до нашите мълчаливи приятели, отколкото до човешката раса! Предварително ли си замислил заминаването си?
— Да, донякъде.
Мургавото му, безстрастно лице изведнъж се изчерви. Алън Дрейк възкликна приятно изненадан:
— Мисля, че тук има пръст някое момиче! Дявол да го вземе, ти се изчерви!
Томас Ройд реагира прекалено бързо:
— Не ставай глупак!
И дръпна силно от старата си лула. Счупи всички предишни рекорди, като продължи да говори.
— Мисля — каза, — че нещата са се променили.
Алън Дрейк разсъждаваше озадачен:
— Все се питах защо миналия път се отказа да заминеш у дома. И то в последния момент.
Ройд сви рамене.
— Онова сафари сигурно щеше да бъде интересно. Тогава получих лоши новини от къщи.
— Разбира се, бях забравил. Брат ти загина… в автомобилна катастрофа.
Томас Ройд кимна.
Дрейк си помисли, че все пак бе твърде странно да отложиш заминаването си у дома поради такава причина. Доколкото знаеше, Том имаше там майка и сестра. После си спомни нещо. Ройд бе отказал да замине още преди да научи за смъртта на брат си.
Алън изгледа озадачено приятеля си. Колко потаен бе този Томас!
Едва сега, след като бяха минали три години, той си позволи да попита:
— Бяхте ли близки с брат ти?
— С Ейдриън? Не особено. Всеки от нас бе поел своя път. Той беше адвокат.
„Да — помисли си Дрейк, — съвсем различен начин на живот. Адвокатска кантора в Лондон, сбирки — положение, постигнато благодарение на пъргавия език.“ Помисли си, че Ейдриън Ройд навярно никак не е приличал на стария мълчаливец Томас.
— Жива ли е майка ти?
— Майка ми? Да.
— Имаш и сестра, нали?
Томас поклати глава отрицателно.
— Мислех, че имаш. Онази снимка…
— Не ми е сестра — измърмори Ройд. — Нещо като далечна братовчедка. Израсна с нас, защото беше сираче.
Отново леко се изчерви. Дрейк си помисли: „Ето на!…“ Попита:
— Омъжена ли е?
— Беше омъжена за оня тип Невил Стрейндж.
— Дето играе тенис, организира събирания и така нататък?
— Да. Разведоха се.
„И ти си отиваш у дома, за да опиташ щастието си с нея“ — помисли си Дрейк. Съжали го и смени темата: