— Добре е за Невил — отбеляза Латимър.
Но после момчето се съсредоточи. Заигра по-предпазливо. Започна да сменя дължината на ударите.
— Наложи се — каза Тед. — Работи отлично с краката. Борбата ще бъде сериозна.
Момчето бавно стигна до пет равни. Последваха седем равни. И най-сетне Мерик спечели мача с девет на седем.
Невил се приближи към мрежата, за да го поздрави, като се усмихваше и клатеше глава в знак на съжаление.
— Младостта си казва думата — подхвърли Тед Латимър.
— Деветнайсет срещу трийсет и три. Мога да ти кажа, Кей, защо Невил не влезе в класата на шампионите. Той умее да губи прекалено добре.
— Глупости!
— Не са глупости. Невил, дявол го взел, винаги играе ролята на идеален спортист. Не съм го виждал да загуби самообладание, когато загуби някой мач.
— Разбира се — каза Кей. — Хората не губят самообладание заради такива неща.
— О, напротив! Всички сме били свидетели на подобни ситуации. Звездите в тениса, които излизат от кожата си и дяволски добре използват всяко свое преимущество. Но старият Невил винаги е готов да приеме резултата с усмивка. Нека победи по-добрият и така нататък. Господи, колко мразя възпитанието, получено в държавните училища. Слава богу, че никога не съм ходил в такова училище.
Тя обърна към него глава.
— Май си доста злобен?
— Това е градивна критика!
— Бих искала да не демонстрираш толкова явно, че не обичаш Невил.
— А защо да го обичам? Че ми отне момичето ли?
Задържа поглед върху нея.
— Не съм била твое момиче. Обстоятелствата го забраняваха.
— Сигурно. Да не говорим за всеизвестната дреболия между нас години наред.
— Млъкни. Влюбих се в Невил и се омъжих за него.
— Той е весело, добро момче и това го признаваме всички!
— Да не би да се опитваш да ме ядосаш?
Докато задаваше въпроса си, тя се обърна към него.
Той се усмихна и тя му отвърна с усмивка.
— Как прекарваш лятото, Кей?
— Горе-долу. Пътешествието с яхтата беше чудесно. Но съм доста уморена от тази история с тениса.
— Колко ви остава още? Месец?
— Да. После през септември заминаваме за две седмици в Гълс Пойнт.
— Ще отседна в хотел „Истърхед Бей“ — каза Тед. — Запазих си стая.
— Ще бъдем мила компания — продължи Кей. — Невил, аз, бившата на Невил и някакъв малайски заселник, който прекарва там отпуската си.
— Няма да е много весело!
— И, разбира се, старомодната братовчедка. Колко тъжно е да се подмазваш на тази неприятна старица и да не получиш нищо в отплата, защото парите ще кацнат при нас с Невил.
— Може би тя не знае това — каза Тед.
— Би било доста интересно — отвърна Кей. Говореше разсеяно. Беше втренчила поглед в ракетата, която въртеше в ръцете си. Неочаквано въздъхна: — О, Тед!
— Какво има, сладурче?
— Не зная. Просто понякога сякаш сърцето ми спира. Страх ме е и се чувствам някак странно.
— Това не е в характера ти, Кей.
— Не е, нали? Както и да е — усмихна се колебливо, — ти ще бъдеш в хотел „Истърхед Бей“.
— Всичко върви по плана.
Кей изчака Невил пред съблекалнята. Той каза:
— Виждам, че приятелчето е пристигнало.
— Тед ли?
— Да, преданото кученце или може би по-точно преданият гущер.
— Не го обичаш, нали?
— О, нямам нищо против него. Щом ти доставя удоволствие да го мъкнеш подир себе си на верижка… — сви рамене той.
— Мисля, че ревнуваш.
— От Латимър? — учудването му бе искрено.
— Смятат го за много привлекателен — подразни го Кей.
— Сигурен съм в това. Той притежава чара на енергичен южноамериканец.
— Ти наистина ревнуваш.
Той я стисна приятелски за ръката.
— Не ревнувам, красавице. Можеш да се радваш на опитомените си поклонници, ако ще и на цял рояк. Аз съм собственикът, а собственикът е важен.
— Много си сигурен в себе си — намуси се тя.
— Разбира се. Ние с теб сме свързани завинаги. Срещна ни съдбата. Събра ни съдбата. Помниш ли срещата ни в Кан? Аз бях на път за Естърил и когато пристигнах там, първият човек, когото срещнах неочаквано, бе милата Кей! Същият миг разбрах, че съдбата има пръст в това, и не можех да избягам.