— Не беше точно съдбата. Аз бях!
— Какво искаш да кажеш с това „аз бях“?
— Просто бях аз. Разбираш ли? Чух те да казваш, че отиваш в Естърил, и успях да убедя мама да отидем там. Затова първият човек, когото срещна там, бе Кей.
Невил я гледаше с доста странно изражение. Изрече бавно:
— Не си ми казвала това преди.
— Не, защото нямаше да ти подейства добре. Можеше да те накара да навириш нос. Но аз винаги съм организирала добре нещата. Нищо не става от само себе си! Понякога ме наричаш глупачка, но аз по свой начин съм доста умна. Карам желанията ми да се сбъдват. Понякога ми се налага да планирам всичко много преди това.
— Умственото напрежение сигурно е огромно.
— Лесно е да се присмиваш.
Невил изрече със странна горчивина:
— Едва сега започвам да разбирам жената, за която се ожених. Съдбата — това значи Кей.
Тя попита:
— Не си ядосан, нали, Невил?
Той отвърна разсеяно:
— Не, разбира се, че не съм. Само… си мислех…
Лорд Корнъли, богат и ексцентричен благородник, се бе разположил зад огромното писалище, с което особено се гордееше и на което се наслаждаваше. Беше изработено специално за него, струваше цяло състояние и мебелировката в стаята бе съобразена с него. Въздействието бе огромно, но малко се помрачаваше от неизбежното присъствие на самия лорд Корнъли — незначителен, дребен човечец, изцяло погълнат от величието на писалището.
На тази сцена на великолепието се появи руса секретарка, отговаряща изцяло на луксозното обзавеждане. Мина безмълвно през стаята и постави лист хартия пред важната личност.
Лорд Корнъли хвърли поглед върху листа.
— Макуиртър? Макуиртър? Кой е пък този? Не съм го чувал. Имаме ли уговорка?
Русата секретарка потвърди.
— Макуиртър? О! Макуиртър! Онзи приятел! Разбира се! Пуснете го да влезе! Веднага го пуснете!
Лорд Корнъли се засмя доволно. Беше в добро настроение. Като се облегна назад, той огледа сериозното лице на мъжа, когото бе поканил на разговор.
— Вие сте Макуиртър, нали? Ангъс Макуиртър.
— Така се казвам.
Мъжът говореше отсечено, бе възбуден и мрачен.
— Работили сте при Хърбърт Клей? Нали?
— Да.
Лорд Корнъли се закиска отново.
— Знам всичко за вас. Отнели са шофьорската книжка на Клей само защото вие сте отказали да потвърдите, че е карал с четирийсет километра в час! Беше бесен! — Хихикането се усили. — Разказа ни всичко в „Савой Грил“. Все повтаряше: „Този проклет твърдоглавец!“ Знаете ли какво си помислих?
— Нямам ни най-малка представа.
Макуиртър изглеждаше потиснат. Лорд Корнъли бе забелязал това. Той се наслаждаваше на спомена за собствената си реакция.
— Казах си: с това момче бих искал да си имам работа. Този човек е неподкупен. Няма да се налага да лъжете заради мене. Не си уреждам нещата по този начин. Обикалям света, за да търся честни хора, а те са дяволски малко!
Дребният благородник се задави от смях, лукавото му маймунско лице се сбърчи от радост. Макуиртър не реагира.
Лорд Корнъли престана да се смее. Лицето му придоби коварно, бдително изражение.
— Ако търсите работа, Макуиртър, имам подходяща за вас.
— Не бих отказал — отвърна той.
— Работата е важна. Може да се повери само на човек с добри препоръки, а вие ги имате, убедих се в това. Вие сте човек, на когото може напълно да се разчита.
Лорд Корнъли чакаше. Макуиртър не отговори.
— Е, човече, мога ли да разчитам изцяло на вас?
Макуиртър каза сухо:
— Ако ви отговоря, че можете, това не означава нищо.
Лорд Корнъли се изсмя.
— Ще стане. Вие сте човекът, когото търсех. Познавате ли Южна Америка?
Той се впусна в подробности. След час и половина Макуиртър стоеше на улицата. Бе получил интересна и изключително добре платена работа, работа, която обещаваше бъдеще.
Съдбата му се бе понамръщила, но отново бе решила да му се усмихне. Той нямаше желание да отвърне на усмивката й. Не изпитваше възторг, въпреки че чувството му за хумор бе сериозно провокирано, като си спомни за разговора преди малко. Недоволството на предишния му работодател фактически му бе дало сегашното преимущество и това донякъде бе справедливо.