— Изглеждаш както на седемнайсет, Томас Ройд — отбеляза лейди Тресилиън. — Същото глупаво изражение. И не си станал по-разговорлив отпреди. Защо така?
— Не съм. Никога не съм се отличавал с някаква индивидуалност — каза Томас неопределено.
— За разлика от Ейдриън. Той беше толкова находчив и остроумен разказвач.
— Може би в това е причината. Винаги съм го оставял да говори.
— Бедният Ейдриън. Толкова многообещаващ беше.
Томас кимна. Лейди Тресилиън смени темата. Бе го поканила да я посети. Обикновено приемаше посетителите си по един. Така не се уморяваше и можеше да обърне на всеки нужното внимание.
— Тук си от двайсет и четири часа — каза тя. — Какво мислиш за ситуацията у нас?
— Ситуацията?
— Не се прави на глупак. Правиш го нарочно. Много добре разбираш какво имам предвид. Вечният триъгълник, който се настани под моя покрив.
Томас отбеляза предпазливо:
— Изглежда доста конфликтна.
Лейди Тресилиън се усмихна лукаво.
— Ще ти призная, Томас, че добре се забавлявам. Това стана не по мое желание, всъщност направих всичко възможно да го предотвратя. Невил бе упорит. Все настояваше да събере двете заедно, а сега сърба това, което надроби!
Томас Ройд се размърда на стола си.
— Звучи забавно — каза.
— Обясни се — отсече лейди Тресилиън.
— Не знаех, че Стрейндж е такъв.
— Любопитно е, че и ти го казваш. Защото и аз мисля така. Не е характерно за Невил. Подобно на повечето мъже той предпочита да избягва и неприятностите. Отначало подозирах, че идеята не е била негова, но ако е така, не виждам чия би могла да бъде. — Замълча и после каза, извисявайки глас: — Не е възможно да е на Одри, нали?
— Не, не е на Одри — побърза да отговори Томас.
— Не мога да допусна също, че е хрумнала на тази нещастница Кей. Освен ако не е забележителна актриса. Знаеш ли, почти започнах да я съжалявам.
— Не я обичаш твърде, нали?
— Не. Тя е празноглава и неуравновесена. Но както казах, започвам да я съжалявам. Блъска се като нощна пеперуда около запалена лампа. Няма представа какво оръжие трябва да използва. Лошо възпитание, лоши маниери, детска недодяланост — всичко това не влияе добре на мъже като Невил.
— Мисля, че Одри се намира в трудно положение — вметна тихо Томас.
Лейди Тресилиън го стрелна с поглед.
— Винаги си бил влюбен в Одри, нали, Томас?
Той отговори съвсем спокойно:
— Мисля, че да.
— Всъщност от дете.
Той кимна.
— Но се появи Невил и ти я измъкна изпод носа, нали?
Той се раздвижи неспокойно на стола.
— Е, винаги съм знаел, че нямам шанс.
— Пораженец — отсече лейди Тресилиън.
— Аз съм скучен.
— Глупак.
— Бедният добричък Томас! Така си мисли за мен Одри.
— Верният Томас — каза лейди Тресилиън. — Това бе прякорът ти, нали?
Той се усмихна при спомена за детството, изплувал при тези думи.
— Странно! От години не съм го чувал.
— Сега това може да се окаже на място. — Тя посрещна погледа му спокойно и замислено. — Предаността е качество, което човек може да оцени по достойнство, ако е преживял толкова много колкото Одри. Всеотдайната преданост за цял живот, Томас, понякога бива възнаградена.
Той сведе поглед, пръстите му стискаха лулата.
— С тази надежда се върнах у дома — каза.
4.
— Ето ни и нас — обади се Мери Олдин.
Хърстъл, старият иконом, избърса чело. Когато влезе в кухнята, готвачката госпожа Спайсър го попита защо изглежда така.
— Ако трябва да бъда откровен, не мисля, че бих могъл да се чувствам добре — каза Хърстъл. — Не зная дали мога да се изразя така, но всичко, което напоследък се говори и се върши в този дом, не е истинско, ако разбираш какво искам да кажа.
Госпожа Спайсър явно не го разбра и той продължи:
— Когато тази вечер всички седнаха на масата, госпожица Олдин каза: „Ето ни и нас“, и това ме натъжи. Представих си някакъв дресьор, влязъл в клетка с диви животни, и в този момент вратата на клетката се е захлопнала. Изведнъж почувствах, сякаш всички сме попаднали в капан.
— Боже, господин Хърстъл! — възкликна госпожа Спайсър. — Сигурно сте хапнали нещо неподходящо.
— Не е от храносмилането. Всички са напрегнати. Преди малко външната врата се затръшна и госпожа Стрейндж, нашата госпожа Стрейндж, госпожа Одри, подскочи, сякаш я бяха ударили. А и това мълчание. Всички са особени. Сякаш се страхуват да говорят. После неочаквано всички се оживяват и започват да разправят неща, които сякаш току-що са им хрумнали.