— Наистина се питах — призна той. — Защото си жена без възраст.
— Това е доста двусмислена забележка.
— Сигурно. Нямах предвид това.
Продължаваше да я гледа сериозно и замислено.
Това не я смути. Бе неосъзната проява на вглъбен интерес. Като забеляза, че разглежда косите й, тя докосна белия си кичур.
— Имам го от младини — поясни тя.
— Харесва ми — каза Томас Ройд простичко.
Продължи да я гледа. Накрая тя попита закачливо:
— Е, каква е присъдата?
Въпреки мургавата си кожа той се изчерви.
— О, сигурно е невъзпитано да зяпам така. Питам се каква си всъщност.
— Е? — побърза да каже тя и стана от масата. После тръгна под ръка с Одри, като додаде: — Утре на вечеря ще дойде и старият господин Тревъс.
— Кой е той? — попита Невил.
— Донесе препоръчително писмо от Руфъс Лорд. Обаятелен възрастен господин. Отседнал е в „Балморъл Корт“. Има болно сърце и изглежда много немощен, но е невероятно интересен и познава редица влиятелни хора. Бил е адвокат или нещо подобно, не помня точно.
— Тук всички са ужасно стари — каза Кей недоволно.
Бе застанала под един висок лампион. Томас я наблюдаваше със същия вглъбен интерес, с който гледаше всичко, което попадаше в полезрението му.
Изведнъж се почувства замаян от чувствената й и страстна красота. Пъстра красота, изваяна от преливаща и тържествуваща жизнерадост. Отмести поглед към Одри — бледа и майчински топла в сребристата си рокля.
Усмихна се вътрешно и прошепна:
— Червена като роза и бяла като сняг.
— Какво? — До него бе застанала Мери Олдин.
Той повтори думите си.
— Както в онази стара приказка, нали я знаеш…
Мери Олдин каза:
— Много точно определение…
5.
Господин Тревъс отпи с удоволствие от чашата с портвайн. Много хубаво вино. И отлично приготвена и сервирана вечеря. Очевидно лейди Тресилиън нямаше проблеми с прислугата.
Домът също беше управляван добре, въпреки че господарката беше инвалид.
Жалко, че дамите не напуснаха столовата, когато сервираха портвайна. Той предпочиташе старомодните порядки. Но тези младежи имаха собствено виждане.
Гледаше замислено блестящата красива млада жена — съпруга на Невил Стрейндж.
Тази вечер бе вечерта на Кей. Нейната ослепителна красота цъфтеше и искреше в осветеното със свещи помещение. Тед Латимър приближи пригладената си с брилянтин тъмнокоса глава към нея. Той я ухажваше. Тя тържествуваше, бе уверена в себе си. Тази толкова лъчезарна жизненост стопляше старите кости на господин Тревъс.
Младост! Нищо не може да се сравни с младостта.
Какво чудно, че мъжът си е загубил ума и е напуснал първата си жена. Одри седеше до него. Очарователна дама, но от онзи тип жени, които, както знаеше от опит господин Тревъс, неизменно биваха напускани.
Той я погледна. Бе навела глава, забила поглед в чинията си. Нещо в пълната й застиналост го обезпокои. Погледна я по-внимателно. Запита се за какво ли мислеше. Косите й падаха очарователно над малките като раковини уши…
Господин Тревъс се сепна от настъпилото раздвижване. Пъргаво се изправи.
В салона Кей се запъти към грамофона и постави плоча с танцова музика.
Мери Олдин се извини на господин Тревъс:
— Сигурно не обичате джаз?
— Съвсем не — отвърна той неискрено, но любезно.
— По-късно може би ще поиграем бридж? — предложи тя. — Но сега няма смисъл да започваме робера, защото лейди Тресилиън очаква с нетърпение да си побъбри с вас.
— Ще бъде чудесно. Лейди Тресилиън никога ли не слиза тук?
— Не, някога слизаше в инвалиден стол. Затова направихме асансьор. Но сега предпочита стаята си. Там може да разговаря с всички, с които пожелае, като ги кани като по кралско благоволение.
— Добре казано, госпожице Олдин. Винаги съм чувствал кралското в маниерите на лейди Тресилиън.
В средата на стаята Кей танцуваше бавно.
— Невил, дръпни тази маса — нареди тя.
Тонът й бе деспотичен и самоуверен. Очите й блестяха, устните й бяха полуотворени.
Невил покорно премести масата. После направи крачка към нея, но тя нарочно се извърна към Тед Латимър.