— Хайде, Тед. Нека потанцуваме.
Той веднага я обгърна с ръка. Танцуваха, като се въртяха и навеждаха, стъпките им бяха съвършено съзвучни. Бяха приятна гледка.
Господин Тревъс промърмори:
— Хм, съвсем професионално.
Мери Олдин трепна при тези думи, но сигурно господин Тревъс ги бе изрекъл само от възхищение. Тя погледна мършавото му, с изострени черти, мъдро лице. Помисли си, че изразът на лицето му е разсеян, сякаш следваше някаква своя мисъл.
Невил се поколеба, сетне се запъти към прозореца, където бе застанала Одри.
— Ще танцуваме ли, Одри?
Тонът му бе официален, почти хладен. Сякаш я канеше само от учтивост. Одри Стрейндж се подвоуми за миг и кимна, като пристъпи към него.
Мери Олдин каза нещо неопределено, на което господин Тревъс не отговори. До този момент той не бе проявил признаци на глухота и се държеше с всички любезно. Тя разбра, че е вглъбен в мислите си. Не бе сигурна дали наблюдаваше танцуващите, или гледаше към Томас Ройд, застанал самотно в другия край на столовата.
Господин Тревъс се сепна и каза:
— Извинете ме, мила госпожице, казахте ли нещо?
— Нищо. Само че септември е необичайно топъл.
— Да, вярно, в хотела ми казаха, че засушаването е продължило твърде дълго.
— Надявам се, че се чувствате добре тук?
— О, да, въпреки че — трябва да призная — когато пристигнах, бях доста разочарован, като видях… — Той замълча.
Одри пусна Невил и каза с извинителна усмивка:
— Наистина е прекалено горещо, за да танцуваме.
Отиде до остъклената врата и излезе на терасата.
— О, последвай я, глупчо — промълви Мери.
Мислеше, че го е казала съвсем тихо, но думите й прозвучаха достатъчно високо, за да накарат господин Тревъс да се обърне и да я изгледа озадачено. Тя се изчерви и се засмя смутено.
— Казах гласно мислите си — поясни натъжено, — но той наистина ме ядосва. Толкова е бавен.
— Господин Стрейндж?
— О, не Невил. Томас Ройд.
Ройд тъкмо се канеше да тръгне, но Невил вече бе последвал Одри на терасата.
За миг господин Тревъс спря любопитен, лукав поглед на остъклената врата, после отново насочи вниманието си към танцуващите.
— Хубаво танцува този младеж, господин Латимър… така ли се казва?
— Едуард Латимър.
— Да, да, Едуард Латимър. Предполагам, че е стар приятел на госпожа Стрейндж?
— Да.
— И как изкарва прехраната си този… хм… толкова колоритен млад господин?
— Всъщност не зная точно.
— Наистина — в устата на господин Тревъс тази безобидна дума прозвуча доста многозначително.
Мери продължи:
— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“.
— Много приятно място — отбеляза той. След малко добави замислено: — Доста интересен овал на главата, оригинална извивка от темето към врата, която се крие донякъде от начина, по който подстригва косата си, но все пак доста необичайна. — След малко продължи още по-неясно: — Мъжът с такъв овал, когото срещнах последния път, получи десетгодишна присъда за брутално нападение над някакъв възрастен бижутер.
— Предполагам — възкликна Мери, — че не искате да кажете…
— О, съвсем не — възрази господин Тревъс. — Не ме разбрахте. Не искам да злепоставя вашия гост. Просто споменах, че един жесток и брутален криминален престъпник може да притежава външността на изключително очарователен и представителен младеж. Глупаво, но е така.
— Знаете ли, господин Тревъс — каза тя с любезна усмивка, — че малко ме плашите?
— Глупости, мила госпожице.
— Но е така. Вие сте… толкова наблюдателен.
— Очите ми — поясни господин Тревъс добродушно — са все още силни. — Помълча и после продължи: — Не мога да кажа в момента дали за зло или за добро.
— Защо да е за зло?
Възрастният мъж поклати глава със съмнение.
— Понякога можеш да попаднеш в сложна ситуация. Невинаги можеш да определиш точния ход на събитията.
Хърстъл се появи с поднос с кафе.
След като сервира кафето на Мери и стария адвокат, той се запъти към Томас Ройд в другия край на стаята. После по указание на Мери остави подноса върху ниската маса и излезе.
Кей подвикна през рамото на Тед: