— Искате да кажете, че не са ги открили?
— Не само това. За един мъж — той спомена някакъв нашумял преди две години случай — полицията знае, че е убил две деца, знае го без съмнение, но е безсилна. Мъжът имаше алиби, потвърдено от двама свидетели. Въпреки че алибито е фалшиво, това не може да се докаже. И убиецът се разхожда свободно.
— Какъв ужас! — възкликна Мери.
Томас Ройд изтръска лулата си и каза тихо и замислено:
— Това потвърждава убеждението ми, че понякога е оправдано човек сам да раздава правосъдие.
— Какво имате предвид, господин Ройд?
Томас започна да тъпче отново лулата си. Гледаше замислено ръцете си и взе да обяснява с накъсани и несвързани изречения:
— Да предположим, че сте разбрали… за някаква мръсна работа… разбрали сте, че мъжът, който я е извършил, е неподвластен на закона… че ще остане ненаказан… В този случай смятам… оправдано е да се прибегне до саморазправа.
Господин Тревъс възрази енергично:
— Изключително вредна теория, господин Ройд! Подобно действие би било напълно противозаконно!
— Не смятам. Изхождам от това, че фактите са потвърдени, но законът е безсилен!
— Въпреки това персоналните действия не могат да бъдат извинени.
Томас се усмихна кротко.
— Не мога да се съглася — възрази. — Ако трябва да се извие нечий врат, готов съм да поема отговорността за това!
— След което сам ще попаднете под ударите на закона!
Все така усмихнат, Томас каза:
— Ще трябва да внимавам, разбира се… Наистина трябва да можеш да надхитриш закона…
— Ще те хванат, Томас — изрече Одри с ясен глас.
— Така е — отвърна той. — Мисля, че не бива да се захващам.
— Някога се сблъсках с един случай — започна господин Тревъс, но спря. Каза с нотка на извинение: — Виждате ли, криминологията ми е хоби.
— Моля, продължете — подкани го Кей.
— Имам доста богат опит в криминалните дела — обясни възрастният адвокат. — Но само няколко от тях са наистина интересни. Повечето убийци бяха отчайващо скучни и много недалновидни. Но мога да ви дам един интересен пример.
— О, да — каза Кей. — Обичам убийствата.
Господин Тревъс заговори бавно, като очевидно подбираше грижливо думите си:
— Става дума за едно дете. Няма да споменавам възрастта и пола му. Фактите бяха следните. Две деца стреляли с лък. Едното пуснало стрелата право в другото, ранило го смъртоносно и детето починало. Имаше следствие, детето, което стреляло, бе напълно обезумяло, инцидентът бе посрещнат със съчувствие и симпатия към нещастния извършител. — Той замълча.
— Това ли е цялата история? — попита Тед Латимър.
— Това. Достоен за съжаление инцидент. Но историята има и друга страна. Малко преди инцидента някакъв фермер случайно минал по пътеката в близката гора. На малка просека той забелязал дете, което тренирало стрелба с лък.
Той замълча, за да им даде възможност да вникнат в смисъла на казаното.
— Според вас — възкликна Мери Олдин недоверчиво — не е било инцидент, а съзнателно деяние?
— Не зная — отвърна господин Тревъс. — Така и никога не разбрах това. Но на следствието бе отбелязано, че децата не умеели да стрелят с лък и са стреляли непохватно и необмислено.
— А не беше ли така?
— За едно от децата естествено не!
— Какво направи фермерът? — попита Одри, притаил дъх.
— Нищо. Дали е постъпил правилно или не, не можах да отсъдя. Бъдещето на детето се поставяше на карта. Той смяташе, че всяко дете може да бъде оправдано поради липса на доказателства.
— Но вие самият не сте се съмнявали какво се е случило?! — възкликна Одри.
— Аз лично съм на мнение, че това бе едно изключително оригинално убийство, убийство, извършено от дете, което бе обмислило предварително всички подробности — каза господин Тревъс сериозно.
— Имаше ли мотив? — попита Тед Латимър.
— О, да, мотив имаше. Детски заяждания и обиди, достатъчни, за да разпалят омраза. Децата намразват лесно…
— Но да замислиш убийство? — извика Мери.
Господин Тревъс кимна:
— Да, замисълът бе чудовищен. Едно дете, спотаило в сърцето си смъртоносния план, тайно тренира ден след ден и накрая — непохватна стрелба… катастрофата, престорената мъка и отчаянието. Бе невероятно… толкова невероятно, сигурно съдът нямаше да повярва.