— Какво стана с… детето? — попита Кей любопитно.
— Мисля, че си смени името — каза господин Тревъс. — Налагаше се поради нашумялото следствие. Днес детето е пораснало и е някъде по света. Въпросът е дали все още носи в гърдите си онова отмъстително сърце? — Додаде замислено: — Мина много време, но аз и днес ще позная моя малък убиец.
— Едва ли — възрази Ройд.
— О, да. То имаше една физическа особеност. Но няма повече да ви занимавам с темата. Не е много приятна. Наистина вече трябва да тръгвам.
Изправи се.
— Ще пийнете ли преди това? — попита Мери.
Чашите бяха на масата в другия край на стаята.
Томас Ройд, който бе наблизо, пристъпи и отвори бутилката с уиски.
— Уиски със сода, господин Тревъс? Латимър, а за вас?
— Вечерта е приятна. Да излезем за малко — предложи тихо Невил на Одри.
Тя стоеше до прозореца и гледаше към окъпаната в лунна светлина тераса. Той мина покрай нея и застана отвън в очакване. Тя се обърна към стаята и бързо поклати глава:
— Не, уморена съм. Мисля да си лягам.
Прекоси стаята и излезе. Кей се прозя широко.
— И на мене ми се доспа. А на тебе, Мери?
— Да, струва ми се. Лека нощ, господин Тревъс. Погрижи се за господин Тревъс, Томас.
— Лека нощ, госпожице Олдин. Лека нощ, господин Стрейндж.
— Утре ще дойдем на обяд, Тед — каза Кей. — Бихме могли да се изкъпем, ако все още е топло.
— Добре, ще ви чакам. Лека нощ, госпожице Олдин.
Двете жени излязоха.
Тед Латимър каза любезно на господин Тревъс:
— Аз съм във вашата посока, сър. Минавам край хотела на път за ферибота.
— Благодаря, господин Латимър. Ще се радвам, ако ме придружите.
Господин Тревъс, изглежда, не бързаше, въпреки че бе съобщил за намерението си да тръгва. Отпивайки от питието си с отмерено удоволствие, заразпитва Томас Ройд за живота в Малая.
Той отговаряше едносрично. Битовите подробности бяха национална тайна, ако се съдеше по това с какъв труд адвокатът измъкваше информация от него. Ройд сякаш бе потънал в собствените си мисли, от които се откъсваше с усилие, за да отговори на въпросите му.
Тед Латимър се раздвижи. Изглежда, изпитваше досада и нетърпение и желаеше да си тръгне. Неочаквано той ги прекъсна:
— Почти бях забравил. Донесох няколко плочи, които искаше Кей. Оставих ги в антрето. Ще ги внеса тук. Ще й кажете ли утре за тях, Ройд?
Другият кимна. Тед излезе от стаята.
— Твърде неспокойна натура — промърмори господин Тревъс.
Ройд изсумтя в отговор.
— Май е приятел на госпожа Стрейндж? — предположи старият адвокат.
— На Кей Стрейндж — уточни Томас.
— Да — усмихна се господин Тревъс. — Нея имах предвид. Едва ли би могъл да е приятел на първата госпожа Стрейндж.
Ройд заяви решително:
— Не, не би могъл.
Уловил насмешливия поглед на другия, той допълни, като се изчерви леко:
— Имам предвид, че…
— О, добре разбирам какво имате предвид, господин Ройд. А вие самият сте приятел на госпожа Одри Стрейндж, нали?
Томас Ройд натъпка бавно лулата си с тютюн от торбичката. Не откъсваше поглед от лулата. Каза или по-скоро измърмори:
— Хм… да. В известен смисъл. Израснахме заедно.
— Сигурно е била очарователно момиче?
Томас Ройд каза нещо, което прозвуча като „хм… ъм“.
— Малко неловко е да приемаш едновременно и двете госпожи Стрейндж в къщата, нали?
— О, да… доста.
— Трудна ситуация за първата госпожа Стрейндж.
Ройд пламна.
— Изключително трудна.
Господин Тревъс се поприведе. Въпросът му прозвуча остро:
— Тя защо дойде, господин Ройд?
— Е, предполагам — гласът му прозвуча неясно, — че не е искала да откаже.
— Да откаже? На кого?
Ройд се размърда неловко.
— Всъщност мисля, че тя идва тук винаги по това време на годината — в началото на септември.
— И лейди Тресилиън е поканила Невил Стрейндж и новата му съпруга по същото време? — В гласа на стария джентълмен се долови учтива нотка на недоверие.