— Що се отнася до това, мисля, че Невил се е самопоканил.
— В такъв случай той е желаел това съвпадение?
Ройд се размърда смутено. Повтори, като избягваше погледа на другия:
— Така предполагам.
— Любопитно — каза господин Тревъс.
— Стореното е глупост — отбеляза Томас Ройд, като положи усилие фразата да е по-дълга.
— Малко е неловко — отвърна събеседникът му.
— В днешно време хората правят такива неща — рече Томас Ройд неопределено.
— Питам се — продължи господин Тревъс — дали идеята не е била на някой друг?
Ройд го погледна.
— Чия би могла да бъде?
Адвокатът въздъхна:
— По света има толкова много мили приятели, винаги готови да устройват живота на другите, да предлагат неща, с които другите не са съгласни.
Той замълча, когато Невил Стрейндж се появи пред остъклената врата. В същия момент откъм приемната влезе Тед Латимър.
— Какво носиш, Тед?
— Грамофонни плочи за Кей. Помоли ме да ги донеса.
— Така ли? Не ми е казвала.
Между двамата настъпи объркване, после Невил се запъти към подноса с напитките и си наля чаша уиски. Изглеждаше възбуден и нещастен и дишаше тежко.
Господин Тревъс бе чул някой да нарича Невил „този беден щастливец Стрейндж, който получава всичко на света, което би могъл да си пожелае“. Но в този момент той изобщо не приличаше на щастливец.
Томас Ройд, изглежда, реши, че с появата на Невил неговите задължения на домакин се изчерпват. Той излезе от стаята, без дори да се опита да пожелае лека нощ, и стъпките му бяха малко по-забързани от обикновено. Приличаше почти на бягство.
— Великолепна вечер — каза господин Тревъс любезно, като остави чашата си. — Изключително… хм… поучителна.
— Поучителна? — Невил вдигна вежди.
— Получихте информация за Малая — предположи Тед, като се усмихна широко. — Трудно е да измъкнеш отговор от мълчаливеца Томас.
— Изключителен младеж е този Ройд — изрече Невил. — Мисля, че винаги си е бил такъв. Само пуши тази ужасна лула, слуша и казва понякога „хм“ и „ъх“ и изглежда мъдър като сова.
— Може би мисли повече — отбеляза господин Тревъс. — А сега наистина е време да се сбогувам.
— Трябва пак да посетите в скоро време лейди Тресилиън — каза Невил, докато изпращаше двамата мъже до антрето. — Действате й изключително ободряващо. Тя има толкова малко контакти с външния свят. Чудесна е, нали?
— Да, наистина. Изключително приятен събеседник.
Господин Тревъс облече внимателно пардесюто си, завърза шала и след повторно сбогуване тръгна заедно с Тед Латимър.
„Балморъл Корт“ бе само на стотина метра, зад един завой на шосето. Издигаше се мрачно и заплашително — първият преден пост на един воюващ провинциален път.
Фериботът, който щеше да използва Тед Латимър, бе на двеста-триста метра по-надолу, там, където реката се стесняваше.
Господин Тревъс спря пред вратата на „Балморъл Корт“ и подаде ръка.
— Лека нощ, господин Латимър. Ще останете ли по-дълго тук?
Тед се усмихна и белите му зъби блеснаха.
— Зависи, господин Тревъс. Още не съм имал време да скучая.
— Не, разбира се. Предполагам, че както повечето днешни младежи най-много се боите от скуката, но мога да ви уверя, че има и по-страшни неща.
— Какви например? — Гласът на Латимър бе топъл и приятен, но в него се чувстваше и нещо друго трудно доловимо.
— О, оставям го на вашето въображение, господин Латимър. Не бих си позволил да ви съветвам. Съветите на такъв стар досадник като мен неизменно се приемат с недоволство. Сигурно така е редно, кой знае? Но ние, старите глупци, обичаме да мислим, че животът ни е научил на нещичко. Разбирате ли, натрупали сме доста жизнен опит.
Облак бе засенчил луната. Пътят бе много тъмен. Изведнъж от мрака се появи мъжки силует, който се заизкачва по хълма към тях. Бе Томас Ройд.
— Разходих се до ферибота — каза той неясно, захапал лулата си. — Това ли е вашият хотел? Май са ви заключили.
— О, не вярвам — отвърна господин Тревъс.
Той завъртя голямата месингова топка и вратата се отвори.
— Ще ви изпратим вътре — каза Ройд.
Тримата влязоха в преддверието. То бе осветено слабо от електрическа крушка. Не се виждаше никой и те доловиха миризма от отминала вечеря, от прашно кадифе и скъпи мебели.