— Тайни пороци? — попита Одри също с усмивка.
— О, аз предвиждам нещата — каза другата жена неопределено. — В мислите си. Обичам да експериментирам понякога с хората дали мога да ги накарам да реагират на думите ми по начина, по който очаквам.
— Звучи почти садистично, Мери. Колко малко те познавам всъщност!
— О, съвсем безобидно е. Просто детско забавление.
— С мене експериментирала ли си?
— Не, ти си единственият човек, когото винаги съм смятала за твърде непредвидим в действията си. Просто никога не съм сигурна какво мислиш.
— Може би така е по-добре — каза Одри мрачно. Тя потрепери, а Мери възкликна:
— Студено ти е!
— Да. Май трябва да отида да се облека. Все пак е септември.
Мери Олдин остана сама, загледана в отблясъците на водата. Приливът настъпваше. Тя се отпусна върху пясъка и затвори очи.
На обяд хапнаха добре в хотела. Все още имаше доста гости, въпреки че сезонът бе отминал. Странна смесица от хора. Поне бяха разнообразили ежедневието си. Бяха нарушили монотонността на отминаващите дни. Мери изпитваше известно облекчение, че се бе измъкнала от напрежението, което витаеше в атмосферата и ги душеше през последните дни в Гълс Пойнт. Одри не бе виновна, но Невил…
Появата на Тед Латимър прекъсна рязко мислите й. Той се отпусна на пясъка до нея.
— Какво направихте с Кей? — попита Мери.
— Обсеби я законният й притежател — отвърна лаконично той.
Нещо в тона му я накара да се изправи. Тя се загледа над ивицата златист пясък към разхождащите се по мокрия бряг Невил и Кей. После бързо погледна мъжа до себе си. Бе си създала впечатлението, че е безчувствен, странен, дори опасен. Сега за пръв път бе доловила в него болката на младостта. Помисли си: „Бил е влюбен в Кей, истински влюбен, но е дошъл Невил и я е отвел…“
Каза тихо:
— Надявам се, че прекарвате добре тук.
Думите бяха обичайни. Мери Олдин рядко използваше други думи — такъв бе нейният стил на изразяване. Но в тона й за пръв път прозвуча предложение за приятелство. Тед Латимър откликна:
— Сигурно толкова добре, както и на всяко друго място.
— Съжалявам.
— Но аз наистина пет пари не давам! Нежелан съм, а какво значение имат чувствата и мислите на един натрапник?
Тя изви глава и погледна разочарования хубавец.
Тед отвърна предизвикателно на погледа й.
Тя промълви бавно, сякаш бе чула нещо изненадващо:
— Разбирам. Не ви харесваме.
— Очаквахте ли го? — засмя се той.
Тя отвърна замислено:
— Струва ми се, че съм го очаквала. Разбира се, много неща приемаме за нормални. Трябва да сме по-самокритични. И през ум не би ни минало, че можете да не ни харесвате. Опитахме се да ви посрещнем добре като приятел на Кей!
— Именно като приятел на Кей — прекъсна я Тед враждебно.
Мери каза с подкупваща откровеност:
— Бих искала, наистина бих искала да разбера какво сме ви сторили? Къде грешим? Какво не ви харесва у нас?
Тед Латимър произнесе натъртено:
— Самодоволството ви!
— Самодоволството? — жената се замисли, без да се сърди, преценявайки обвинението с юридическа точност. — Сигурно изглеждаме такива — съгласи се.
— Такива сте. Приемате всички добри неща в живота като безусловни, задължителни, сигурни. Вие сте щастливи и надменни в малкото си затворено общество, изолирано от общото стадо. Гледате на хора като мен като на диви животни!
— Съжалявам — каза Мери.
— Така е, нали?
— Не съвсем. Може да сме глупави и прозаични, но не сме зложелателни. Самата аз не съм оригинална, повърхностна съм и, както се изразихте, „самодоволна“. Но повярвайте ми, дълбоко в душата си съм много човечна. Съжалявам, че сте нещастен, и бих искала да направя нещо за вас.
— Много мило от ваша страна.
Помълчаха, после тя попита едва чуто:
— Отдавна ли обичате Кей?
— Доста.
— А тя?
— Така мислех, преди да се появи Стрейндж.
— И все още я обичате?
— Мисля, че е очевидно.
След малко Мери прошепна:
— Не е ли по-добре да си заминете?
— Защо да си замина?
— Защото така се чувствате още по-нещастен.
Той я погледна и се засмя.
— Много сте мила. Но не познавате добре животните, които драскат отвън, на вратата на вашето малко общество. В близките дни могат да се случат доста работи.