— Какви работи? — попита рязко тя.
Той пак се засмя:
— Имайте търпение и ще видите.
8.
Одри се облече, заобиколи издадените скали на брега, за да отиде при Томас Ройд, който седеше там точно срещу белия и спокоен Гълс Пойнт, кацнал на другия бряг на реката.
Когато тя се приближи, той изви глава, но не мръдна. Продължи да пуши лулата си. Тя седна до него. Мълчаха с приятното усещане на двама, които се познават добре.
— Колко е близко! — каза Одри, нарушавайки най-сетне тишината.
Томас погледна към Гълс Пойнт.
— Да можехме да доплуваме до къщата.
— Не и при този прилив. Навремето Камила имаше една прислужница, която беше добра плувкиня. Обичаше по време на прилив да плува дотук и обратно. Но когато водата приижда, направо те отнася към устието на реката. Един ден и с прислужницата се случи същото. Оказа се късметлийка, успя да задържи главата си над водата и стигна невредима, но много изтощена до брега на Истър Пойнт.
— Тук хората не предупреждават колко е опасно.
— Опасно е от другата страна. Течението минава покрай другия бряг. Под скалите водата е дълбока. Миналата година някакъв човек се опитал да се самоубие. Хвърлил се от Старк Хед, но се спрял в едно дърво на половината път надолу към скалите и речната охрана го спасила.
— Клетият човек — каза състрадателно Томас. — Обзалагам се, че не им е бил благодарен. Сигурно е ужасно да решиш да сложиш край на живота си и да те спасят. Чувстваш се като глупак.
— Може би сега се радва — предположи Одри замислено.
Питаше се къде ли е сега този мъж и какво ли прави.
Томас смукна от лулата си. Леко извърнал глава, можеше да наблюдава Одри. Съсредоточено и замислено тя гледаше водата. Дълги кафяви мигли, които хвърляха сянка върху чистата линия на скулите, малко, подобно на раковина ухо. То му напомни нещо.
— Намерих обицата, която загуби снощи.
Порови в джоба си. Одри протегна ръка.
— Чудесно, къде я намери? На терасата?
— Не, до стълбището. Сигурно си я загубила, когато си слизала за вечеря. По време на вечерята забелязах, че я нямаше.
— Радвам се, че се намери.
Одри взе обицата. Томас забеляза, че тя бе твърде голяма и груба за малкото й ухо. Тези, които носеше в момента, също бяха прекалено големи.
— Носиш обици дори на плажа — отбеляза. — Не се ли боиш, че ще ги загубиш?
— О, те са много евтини. Не обичам да съм без обици.
Докосна лявото си ухо. Той се досети:
— О, да, откакто старият Баунсър те ухапа!
Одри кимна.
Замълчаха, спомняйки си детските години. Одри Стандиш, високо тънкокрако момиче, бе навело глава над стария Баунсър, който си бе наранил лапата. Той я ухапа по ухото. Трябваше да зашият раната. Не че сега личеше нещо, бе останал само тънък, невидим белег от шева.
— Мило момиче — каза той, — белегът почти не се забелязва. Защо се притесняваш?
Одри помълча и после отговори очевидно искрено:
— Просто не мога да търпя недостатъци.
Томас кимна. Това напълно отговаряше на представата му за нея, за стремежа й към съвършенство. Тя самата бе изключително създание. Изведнъж той възкликна:
— Ти си много по-красива от Кей!
Тя рязко се обърна.
— О, не, Томас. Кей… Кей е наистина хубава.
— Външно. Но не и като личност.
— Да не би да имаш предвид — каза Одри развеселена — моята красива душа?
Томас изтръска пепелта от лулата.
— Не — отвърна. — Мисля, че имам предвид фигурата ти.
Тя се засмя.
Той отново натъпка лулата си. Помълчаха, Томас продължаваше да я наблюдава, но го правеше толкова дискретно, че тя не забеляза. Най-сетне попита тихо:
— Какво има, Одри?
— Какво да има? Какво имаш предвид?
— Какво става с тебе? Има нещо.
— Няма нищо. Абсолютно нищо.
— Но все пак.
Жената поклати глава.
— Не искаш ли да ми кажеш?
— Няма нищо за казване.
— Сигурно се държа като глупак, но трябва да ти го кажа. — Помълча. — Одри, не можеш ли да го забравиш? Не можеш ли да го преодолееш?
Тя зарови конвулсивно малките си длани в полата.