— Не ме разбираш… не можеш да ме разбереш.
— Но, мила Одри, разбирам те. Там е работата. Сигурен съм!
Тя обърна малкото си обезверено лице.
— Зная какво си преживяла и… и какво е означавало всичко това за тебе.
Устните й бяха побелели.
— Не предполагах, че някой знае.
— Е, аз знам. Няма да говоря за това. Но искам да те накарам да разбереш, че всичко е свършено… останало е завинаги в миналото.
— Някои неща не се забравят — прошепна тя.
— Виж какво, Одри. Няма никаква полза да се ровиш в спомените си. Вярно е, че си преминала през ада. Няма смисъл да се връщаш към това в мислите си. Гледай напред, а не назад. Трябва да изживееш живота си, а по-голямата част от него ти предстои. Мисли за утрешния ден, а не за вчерашния.
Тя го погледна твърдо, с широко отворени очи, без да разкрива мислите си.
— А ако предположим — каза, — че не мога?
— Трябва.
— Мислех, че не разбираш — промълви Одри тихо. — Предполагам… реакциите ми невинаги са съвсем нормални.
Той я прекъсна рязко:
— Глупости. Ти… — и замълча.
— Какво аз?
— Помислих си какво момиче беше, преди да се омъжиш. Защо се омъжи за Невил?
— Защото се влюбих в него — усмихна се Одри.
— Зная, зная. Но защо се влюби? Какво те привлече толкова?
Тя примижа, сякаш се опитваше да погледне през очите на момичето, което сега бе мъртво.
— Мисля — каза, — че причината бе в неговата „положителност“. Бе пълна противоположност на мене. Чувствах се като сянка, като нещо нереално. Невил бе реален. Бе толкова щастлив и самоуверен, и изобщо всичко, което аз не бях. — Додаде с усмивка: — И много хубав.
Томас Ройд изрече с горчивина:
— Да, идеалният англичанин — добър спортист, скромен, красив. Цял живот е получавал всичко, което е пожелавал. Истински малък сахиб.
Одри седеше с изправен гръб и го наблюдаваше.
— Ти го мразиш. Много го мразиш, нали?
Томас избегна погледа й, като се обърна да заслони от вятъра клечката кибрит в дланите си и да запали угасналата си лула.
— Ако е така, това не те изненадва, нали? Той има всичко, което аз нямам. Спортува, плува, разговаря с лекота. А аз съм като някакъв идиот с вързан език и непохватни ръце. Винаги е бил блестящ и преуспяващ, а аз винаги съм бил неудачник. Той се ожени за момичето, което единствено някога съм обичал.
Тя въздъхна тихо. Той продължи разпалено:
— Ти винаги си го знаела, нали? Знаеше, че съм влюбен в теб още когато бе на седемнайсет. Знаеш, че все още те обичам…
— Не, не сега — прекъсна го тя.
— Какво искаш да кажеш с това не сега?
Одри се изправи и замислено прошепна:
— Защото… сега съм различна.
— В какъв смисъл?
Той също се изправи и я погледна в очите. Одри каза бързо и задъхано:
— Ако не си го разбрал, не мога да ти го обясня… И самата аз не съм сигурна. Зная само…
Тя замълча, обърна се рязко и тръгна с бърза крачка обратно към хотела.
Одри зави зад една скала и налетя на Невил. Той лежеше изтегнат в цял ръст и се взираше в едно скално езерце. Вдигна поглед и се усмихна.
— Здрасти, Одри.
— Здравей, Невил.
— Наблюдавам един рак. Малкият хулиган е ужасно активен.
Тя коленичи и се взря натам, където сочеше той.
— Виждаш ли го?
— Да.
— Искаш ли цигара?
Тя кимна и той й запали една цигара. След няколко секунди, през които тя не го поглеждаше, изрече нервно:
— Искам да ти кажа, Одри.
— Да?
— Всичко е наред, нали? Имам предвид… между нас.
— Да, разбира се.
— Искам да сме приятели.
Той я погледна развълнувано. Тя му отвърна с напрегната усмивка.
— Денят бе забавен, нали? — разбъбри се той. — Хубаво време…
— О, да, да.
— Наистина доста е горещо за септември.
Замълчаха.
— Одри…
Тя се изправи.
— Жена ти те търси. Маха ти.
— Кой… о, Кей.
— Казах жена ти.
Той се изправи с усилие, погледна я и прошепна:
— Ти си моята жена, Одри…
Тя се обърна. Невил изтича към брега и пресече пясъчната ивица, за да отиде при Кей.
9.