Когато се върнаха в Гълс Пойнт, Хърстъл излезе да ги посрещне в антрето и каза на Мери:
— Бихте ли се качили веднага при нейно благородие, госпожице. Тя е много разстроена и искаше да ви види веднага щом се върнете.
Мери забърза нагоре. Свари лейди Тресилиън пребледняла и покрусена.
— Скъпа Мери. Толкова се радвам, че дойде. Чувствам се изключително депресирана. Бедният господин Тревъс е мъртъв.
— Мъртъв?
— Да, нали е ужасно? Толкова неочаквано. Снощи дори не е успял да се съблече. Сигурно щом е стигнал у дома, веднага му е прилошало.
— О, скъпа, съжалявам.
— Той наистина бе с твърде крехко здраве. С болно сърце. Надявам се, че у дома не се е случило нещо, което би могло да го преумори. Нямаше нищо тежко за вечеря, нали?
— Мисля, че не. Дори съм сигурна. Изглеждаше много добре и бе в добро разположение на духа.
— Наистина съм много разстроена. Мери, бих искала да прескочиш до „Балморъл Корт“ и да поговориш с госпожа Роджърс. Попитай я дали не можем да й помогнем с нещо. А и самото погребение. Заради Матю бих искала да направя всичко необходимо. В хотел тези неща обикновено се уреждат толкова нескопосно.
Мери решително заяви:
— Мила Камила, наистина не бива да се тревожиш. Помисли за здравето си.
— Права си.
— Ще отида веднага в „Балморъл Корт“ и щом се върна, ще ти разкажа всичко.
— Благодаря, скъпа Мери. Ти винаги си толкова организирана и съобразителна.
— Сега те моля, опитай се да си починеш. Подобни емоции са толкова вредни за тебе.
Мери Олдин излезе от стаята и се спусна по стълбите. Като влезе в салона, тя възкликна:
— Старият господин Тревъс е мъртъв. Починал е снощи, след като се е прибрал в хотела.
— Бедното старо момче — въздъхна Невил. — Какво се е случило?
— Сигурно е сърцето. Загубил е съзнание веднага след като се е прибрал.
— Питам се дали стълбите не са причината? — каза замислено Томас Ройд.
— Стълбите? — Мери го изгледа въпросително.
— Да, изпратихме го с Латимър и той тръгна нагоре пеш. Посъветвах го да се качва бавно.
— Колко глупаво от негова страна, че не е взел асансьора! — възкликна Мери.
— Асансьорът не работеше.
— О, разбирам. Какво нещастие! Бедният старец. — После добави: — Отивам там. Камила иска да разбере дали можем да направим нещо.
— Ще дойда с теб — предложи Томас.
Тръгнаха заедно по шосето към „Балморъл Корт“.
— Дали има някакви роднини, на които да съобщим — каза Мери.
— Не спомена такова нещо.
— Хората обикновено казват „моята племенница“ или „моята братовчедка“.
— Беше ли женен?
— Мисля, че не.
Влязоха в „Балморъл Корт“.
Госпожа Роджърс, собственичката на хотела, разговаряше с някакъв висок мъж на средна възраст, който вдигна приятелски ръка да поздрави Мери.
— Добър ден, госпожице Олдин.
— Добър ден, доктор Лейзънби. Това е господин Ройд. Дойдохме със заръка от лейди Тресилиън да попитаме дали можем да помогнем с нещо.
— Много мило от ваша страна, госпожице Олдин — каза съдържателката на хотела. — Заповядайте в моята стая.
Всички влязоха в малка удобна дневна и доктор Лейзънби попита:
— Господин Тревъс е бил снощи у вас на вечеря, нали?
— Да.
— Как изглеждаше? Забелязахте ли някакви признаци на страдание?
— Не, изглеждаше много добре и беше весел.
Лекарят кимна:
— Да, това е най-лошото при сърдечно-съдовите заболявания. Почти винаги краят е неочакван. Разгледах рецептите му, от които личи, че здравето му е било доста разклатено. Разбира се, ще се свържа и с неговия лекар в Лондон.
— Той бе твърде грижлив към себе си — поясни госпожа Роджърс. — Убедена съм, че и при нас се грижеха добре за него.
— Вярвам, че е така, госпожо Роджърс — каза лекарят деликатно. — Без съмнение става дума за някакво допълнително натоварване.
— Например изкачване по стълби — вметна Мери.
— Да, възможно е. Всъщност почти съм сигурен, че това би могло да предизвика края, ако някога се е качвал по тези стъпала, но той не го е правил, нали?
— О, не. Винаги използваше асансьора. Винаги. Беше изключително грижлив към себе си — повтори собственичката.
— Мисля — каза другата жена, — че снощи асансьорът е бил повреден и…