Госпожа Роджърс я погледна недоумяващо.
— Но вчера асансьорът не се е повреждал, госпожице Олдин.
— Извинете ме — обади се Ройд. — Снощи изпратих господин Тревъс. На вратата на асансьора висеше табела с надпис, че не работи.
Госпожа Роджърс гледаше объркано.
— Много странно. Уверявам ви, че нямахме никакви проблеми с асансьора, съвсем сигурна съм. Щях да разбера, ако е имало. Асансьорът не се е повреждал, да чукнем на дърво, повече от година и половина. Той е изключително надежден.
— Може би — предположи лекарят — някой портиер или пиколо са поставили табелата, след като са свършили дежурството си?
— Асансьорът е автоматичен, докторе, не е необходимо някой да го управлява.
— О, да, така е. Бях забравил.
— Ще говоря с Джо. — Госпожа Роджърс излезе забързано от стаята, като викаше: — Джо… Джо…
Доктор Лейзънби погледна въпросително Томас:
— Извинете, напълно ли сте сигурен, господин… ъ…
— Ройд — подсказа му Мери.
— Напълно съм сигурен — отвърна той.
Госпожа Роджърс се върна с портиера. Джо потвърди, че асансьорът не е бил повреден предната нощ. Имали такава табела, за каквато спомена Томас, но тя била прибрана и повече от година не я били използвали.
Спогледаха се и решиха единодушно, че случилото се е изключително странно. Лекарят предположи, че някой от гостите на хотела се е пошегувал, и с това приключиха въпроса.
Доктор Лейзънби обясни на Мери, че от шофьора на господин Тревъс е научил адреса на адвокатите му, че се е свързал с тях и по-късно възнамерявал да посети лейди Тресилиън, за да обсъдят какво е необходимо за погребението. Енергичният лекар се разбърза и се сбогува. Мери и Томас тръгнаха бавно към Гълс Пойнт.
— Сигурен ли си за онази табела, Томас? — попита тя.
— И двамата с Латимър я видяхме.
— Колко странно! — учуди се Мери.
10.
Беше дванайсети септември.
— Само още два дни — продума Мери Олдин. После прехапа устни и се изчерви.
Томас Ройд я изгледа замислено.
— Така ли се чувстваш?
— Не разбирам какво става с мен — каза тя. — Никога през живота си не съм очаквала с такова нетърпение някой да си тръгне. Пък и обикновено толкова се радваме на Невил. И на Одри също.
Той кимна.
— Но този път — продължи Мери — се чувствам като върху буре с барут. Може да се взриви всеки миг. Затова първото, което си казах тази сутрин, бе „само още два дни“. Одри си тръгва в сряда, а Невил и Кей — в четвъртък.
— А аз — в петък — додаде Томас.
— О, ти не се броиш. Ти бе опора за нас. Не зная какво бих правила без теб.
— Човекът буфер?
— Нещо повече. Ти бе толкова мил и спокоен. Звучи доста необичайно, но отразява вярно мислите ми.
Томас изглеждаше доволен, макар и малко смутен.
— Не зная защо бяхме толкова раздразнителни всички — каза замислено Мери. — В края на краищата, дори и да избухне някой… това би било неприятно и неловко, но нищо повече.
— Но има и друго нещо, което те кара да се чувстваш по този начин.
— О, да, наистина. Някакво предчувствие. Дори и при слугите го има. Кухненската прислужница се разрида онази сутрин и без всякаква причина поиска да напусне. Готвачката е нервна, Хърстъл едва издържа и дори Барет, която обикновено е непоклатима като боен кораб, проявява признаци на нервност. И всичко заради странното хрумване на Невил да събере под един покрив бившата и сегашната си съпруга, за да се сприятелят и да успокоят собствената му съвест.
— Но това негово уникално хрумване просто се провали — отбеляза Томас.
— Да, Кей е съвсем разстроена. И знаеш ли, Томас, не мога да не я съжалявам. — Тя замълча. — Забеляза ли снощи как Невил гледаше Одри, докато тя се изкачваше по стълбите? Той все още държи на нея, Томас. Всичко беше една ужасна грешка.
— Трябваше да помисли за това по-рано — рече той сухо, тъпчейки лулата си.
— О, зная. Обикновено така се казва. Но това не променя факта, че цялата история е една трагедия. Не мога да не съчувствам на Невил.
— Хора като Невил… — заговори Томас, но се спря.
— Какво?
— Хора като Невил си въобразяват, че винаги могат да предрешават нещата и да получават всичко, което поискат. Не вярвам някога Невил да се е сблъсквал с проблеми, като изключим случая с Одри. За него тя е недостижима. Умилкването няма да му донесе нищо. Просто трябва да преглътне неуспеха.