— О, с ферибота. Няма смисъл да обикалям. Ще ми бъде приятно да се поразходя.
— Нали знаеш, че вали.
— Зная. Имам мушама.
Тръгна към вратата.
— Лека нощ.
В антрето към него се приближи Хърстъл.
— Бихте ли се качили при лейди Тресилиън, сър? Иска на всяка цена да ви види.
Невил погледна часовника си. Беше почти десет.
Той сви рамене и се заизкачва нагоре по стълбите, мина по коридора и почука на вратата на стаята на лейди Тресилиън. Докато чакаше тя да го покани да влезе, чу гласовете на останалите долу в антрето. Изглежда, тази вечер всички бяха решили да си легнат рано.
— Влез — каза лейди Тресилиън с ясен глас.
Невил влезе, като затвори вратата след себе си.
Възрастната дама бе готова за сън. Всички светлини бяха загасени, с изключение на нощната лампа до леглото й. Беше чела, но остави книгата. Погледна Невил над очилата. Погледът й бе някак заплашителен.
— Искам да говоря с теб, Невил — каза тя.
Невил се поусмихна.
— Да, учителко — покорно продума той.
Лейди Тресилиън не отговори на усмивката му.
— Има някои неща, Невил, които няма да допусна в дома си. Нямам желание да подслушвам ничии лични разговори, но след като ти и жена ти държите да правите скандали точно под прозореца на спалнята ми, не мога да не чуя за какво си говорите. Разбрах, че имаш намерение да се разведеш с Кей и по-късно да се ожениш отново за Одри. Това, Невил, е просто невъзможно, аз не искам и да слушам за подобни неща.
Той полагаше усилия да се въздържи.
— Извинявам се за сцената — каза лаконично. — Що се отнася до останалото, което спомена, това е моя лична работа!
— Не, не е. Ти се възползва от гостоприемството ми, за да се срещнеш с Одри, или в противен случай Одри се е възползвала от положението.
— Нищо подобно. Тя…
Лейди Тресилиън го прекъсна с вдигната ръка:
— Във всеки случай ти не можеш да направиш това, Невил, Кей е твоя жена. Тя има определени права, от които не можеш да я лишиш. По този въпрос съм изцяло на страната на Кей. Ти си забъркал кашата, ти трябва да я сърбаш. Имаш задължения към Кей, казвам ти това съвсем категорично…
Невил пристъпи напред и повиши глас:
— Това няма нищо общо с теб…
— Още нещо — продължи възрастната дама, без да обръща внимание на протеста му, — утре Одри напуска този дом…
— Не можеш да сториш това. Няма да го позволя…
— Не ми викай, Невил.
— Казвам ти, че няма да го допусна…
Някъде по коридора се затръшна врата…
12.
Алис Бентам, прислужничката с очи като маслини, дотича развълнувана при готвачката госпожа Спайсър.
— О, госпожо Спайсър. Не зная какво да правя.
— Какво има, Алис?
— Става дума за госпожица Барет. Преди час й занесох чаша чай. Тя спеше дълбоко и аз не я събудих. Преди пет минути отново влязох при нея, защото тя не слезе долу, а чаят за нейно благородие е готов и трябва да се отнесе. Тя продължаваше да спи. Не мога да я събудя.
— Разтърси ли я?
— Да, госпожо Спайсър. Разтърсих я силно, но тя не помръдва и има такъв ужасен цвят на лицето.
— Господи, да не е умряла?
— О, не, госпожо Спайсър, чух я да диша, но дишането й е особено. Сигурно е болна или нещо такова.
— Добре, ще се кача да видя. Занеси на нейно благородие чая. По-добре налей пресен. Тя сигурно се пита какво се е случило.
Алис покорно изпълни нареждането, а в същото време госпожа Спайсър се качи на втория етаж. С поднос в ръка Алис почука на вратата на лейди Тресилиън. След като почука повторно и не получи отговор, тя влезе. Миг по-късно се чу трясък от счупен порцелан и див вик, Алис побягна от стаята надолу по стълбите, където Хърстъл прекосяваше антрето, за да отиде в трапезарията.
— О, господин Хърстъл, влезли са крадци и нейно благородие е мъртва… убита е… на главата й има голяма дупка и всичко наоколо е в кръв!
Нежна италианска ръка…
1.
Старши инспектор Батъл се наслаждаваше на отпуската си. Оставаха му още три дни и той бе малко разочарован, че времето се развали и заваля дъжд. Но какво друго можеше да се очаква в Англия? Пък и досега доста му бе провървяло. Закусваше с племенника си инспектор Джеймс Лийч, когато телефонът иззвъня.