— Не чух съвсем ясно… искам да кажа, че не можех да не чуя. Господин Хърстъл също чу. Но не мисля, нито за миг не бих помислила, че това има нещо общо с убийството.
— Вероятно не, вероятно не. Само ни кажете какво сте чули.
— Добре. Отивах да си легна. Беше малко след десет и тръгнах първо да поставя бутилката с топла вода в леглото на госпожица Олдин. Винаги я слагаме, и зиме, и лете. Естествено трябваше да мина край вратата на нейно благородие.
— Продължавайте — подкани я Батъл.
— Чух как тя и господин Невил се караха. На висок глас. Той крещеше. О, това бе истинска кавга!
— Спомняте ли си какво си казаха?
— Не съм подслушвала, както можете да си помислите.
— Разбира се, че не. Но все пак трябва да сте доловили някои думи.
— Нейно благородие каза, че няма да го допусне в дома си, а господин Невил отвърна: „Да не си посмяла да говориш против нея.“ Той бе силно възбуден.
С непроницаемо лице Батъл се опита да измъкне от нея още нещо, но не успя. Накрая освободи жената. Спогледаха се с Джим. След малко Лийч каза:
— Сигурно Джоунс вече ще може да ни каже нещо за отпечатъците.
— Кой се зае със стаите? — попита Батъл.
— Уилямс. Той е добър полицай. Нищо няма да му убегне.
— Не пускат обитателите вътре, нали?
— Да, докато не свърши Уилямс.
В този момент вратата се отвори и надникна младият Уилямс.
— Бих искал да ви покажа нещо. В стаята на господин Невил Стрейндж.
Изправиха се и го последваха към апартамента в западното крило на къщата.
Уилямс посочи купчина на пода. Тъмносиньо сако, панталони и жилетка.
— Къде ги открихте? — попита Лийч рязко.
— В един вързоп в дъното на гардероба. Погледнете само, сър.
Той вдигна сакото и посочи края на тъмносините маншети.
— Виждате ли тъмните петна? Това е кръв, сър, или аз съм пън. Ето и тук. Целият ръкав е опръскан.
— Хм. — Батъл избегна грейналия поглед на другия. — Трябва да призная, че работите се нареждат зле за младия Невил. Има ли друг костюм в стаята?
— Един раиран тъмносив, който виси на стола. Около мивката има много вода.
— Изглежда, дяволски е бързал да измие кръвта от себе си. Да, но все пак е близо до отворения прозорец и вътре е наваляло.
— Но не толкова, че да се образува локва на пода, сър. Още не е изсъхнало.
Батъл помълча. Картината се изясняваше. Един мъж с опръскани с кръв ръце захвърля опръсканите си с кръв дрехи, свива ги на вързоп и ги пъха в шкафа. Измива със силна струя вода ръцете си.
Погледна към другата врата.
Уилямс проследи погледа му и отговори:
— Стаята е на госпожа Стрейндж, сър. Вратата е заключена.
— Заключена ли? От тази страна?
— Не. От другата.
— Значи от нейната страна?
Батъл се замисли за секунда. Сетне каза:
— Да поговорим отново със стария иконом.
Хърстъл бе нервен. Лийч попита:
— Хърстъл, защо не ни казахте, че снощи сте чули разправията между господин Стрейндж и лейди Тресилиън?
— Не обърнах внимание, сър — замига старецът. — Не мисля, че беше, както се изразихте, разправия. Само дружелюбно изказано различие в мненията.
Лийч устоя на желанието си да извика: „Дружелюбно различие на мненията, баба ти!“, и продължи:
— Какъв костюм бе облякъл снощи на вечеря господин Стрейндж?
Хърстъл се поколеба. Батъл каза тихо:
— Тъмносин или сив на райета? Искам да ви напомня, че ако не се сещате, някой друг ще ни каже.
Хърстъл наруши мълчанието си.
— Спомних си, сър. Беше с тъмносиния си костюм. Семейството — добави той, загрижен да не пострада престижът му — няма обичая да се преоблича във вечерно облекло през летните месеци. След вечеря те често излизат понякога в градината, понякога до вълнолома.
Батъл кимна. Хърстъл излезе от стаята. На прага се сблъска с Джоунс.
— Работата е опечена, сър — каза възбудено Джоунс. — Имам отпечатъците от всички. На един от тях съвпадат. Разбира се, засега мога да направя само грубо сравнение, но се обзалагам, че съвпадат.
— Е? — попита Батъл.
— Отпечатъците върху стика, сър, са от господин Невил Стрейндж.
Инспекторът се облегна назад.
— Това, изглежда, решава въпроса, нали?