4.
В кабинета на началника на полицията се бяха събрали трима мъже с мрачни, разтревожени лица. Майор Мичъл каза с въздишка:
— Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да го арестуваме, нали?
— Така изглежда, сър — отвърна тихо Лийч.
Мичъл погледна старши инспектор Батъл.
— Развеселете се, Батъл — каза той приятелски. — Да не са ви потънали гемиите.
— Нещо не ми харесва.
— Не вярвам на някого от нас да му харесва — възрази Мичъл. — Но ми се струва, че имаме достатъчно доказателства, за да поискаме разрешение за арест.
— Повече от достатъчно — съгласи се Батъл.
— Всъщност, ако не го сторим, всички ще ни потърсят сметка.
Старши инспекторът кимна печално.
— Да свършваме — каза началникът на полицията. — Имаме мотив — Стрейндж и жена му наследяват значителна сума след смъртта на старата дама. Знае се, че той последен я е видял жива. Чули са го да се кара с нея. По костюма, който е носил вечерта, има петна от кръв и, разбира се, най-изобличителното е, че са намерени отпечатъци именно от неговите пръсти върху въпросното оръжие.
— И все пак, сър — каза Батъл, — и на вас не ви харесва тая работа.
— Проклет да съм, ако е така.
— Какво точно не ви харесва, сър?
Майор Мичъл потърка носа си.
— Може би защото момчето е изкарано прекален глупак? — отбеляза той.
— И все пак, сър, убийците понякога се държат като глупаци.
— Да, зная, зная. Какво щяхме да правим, ако не беше така?
— На теб какво не ти харесва, Джим? — обърна се Батъл към Лийч.
Лийч се размърда недоволно.
— Господин Стрейндж винаги ми е харесвал. От години го виждам редовно тук. Приятен джентълмен и добър спортист.
— Не разбирам — изрече бавно Батъл — защо един добър тенисист да не може да бъде убиец. Няма нищо несъвместимо в това. — След като помълча, добави: — Това, което не ми харесва, е стикът.
— Стикът ли? — попита Мичъл малко озадачено.
— Да, сър, или като втора възможност звънецът. Звънецът или стикът, не и двете едновременно. — Продължи: — Какво според нас се е случило в действителност? Дали господин Стрейндж е отишъл в стаята й, скарали са се, той е загубил самообладание и я е ударил със стика по главата? Ако е така и е било непреднамерено, защо е носил стик със себе си? Такива неща човек не мъкне вечер със себе си.
— Може да е тренирал замах или нещо подобно.
— Може, но никой не го спомена. Никой не го е видял да го прави. За последен път със стик в ръка са го видели преди около седмица, когато е тренирал долу на плажа. Или е имало кавга и той е загубил самообладание, но знаете ли, виждал съм го по кортовете на онези турнири, когато звездите в тениса са настръхнали и са възел от нерви. И ако изпуснат нервите си, започва шоуто. Никога не съм виждал господин Невил да се държи арогантно. Според мен се владее великолепно, по-добре от всеки друг. И въпреки това ние допускаме, че изпада в ярост и удря по главата една крехка стара дама.
— Има и друга възможност, Батъл — каза началникът на полицията.
— Зная, сър. Версията, че е било преднамерено. Искал е да получи парите на старицата. Това се връзва със звънеца, което пък обяснява упойването на прислужницата, но не се връзва със стика и разправията! Ако е решил да я убива, щеше да е много предпазлив и нямаше да се кара с нея. Можеше да упои прислужницата, да се промъкне в стаята през нощта, да я халоса по главата и да инсценира едно хубавичко обирче, като изтрие отпечатъците от стика и го върне предпазливо на мястото му! Вървим по грешен път, сър, смесваме хладнокръвното убийство с непреднамереното престъпление, а двете не бива да се смесват!
— Има нещо вярно в думите ви, Батъл, но каква е другата възможност?
— Занимава ме стикът, сър.
— Никой не би могъл да я удари по главата с този стик, без да размаже отпечатъците от пръстите на Невил. Това е абсолютно сигурно.
— В такъв случай — каза Батъл — тя е била ударена по главата с нещо друго.
Майор Мичъл пое дълбоко въздух.
— Това е доста своеволно предположение, нали?
— Мисля, че е съвсем разумно, сър. Или Стрейндж я е ударил с този стик, или никой не го е направил. Залагам на „никой“. В този случай стикът е бил оставен там съзнателно, с размазана по него кръв и полепнали коси. Доктор Лейзънби не хареса особено стика, трябваше да го приеме, защото бе там и защото не можеше да твърди със сигурност, че не е бил използван.