— Нямаше нищо интересно върху попивателната хартия и в кошчето — каза Уилямс.
— На вас може да се разчита — похвали го Батъл. — Тук няма какво да се види.
В следващата стая, стаята на Томас Ройд, цареше безредие, навсякъде бяха нахвърлени дрехи. По масите и около леглото се търкаляха лули, беше наръсено с пепел от тютюн. До леглото бе оставен полуотворен екземпляр от „Ким“ на Киплинг.
— Свикнал е туземците да чистят след него — отбеляза инспекторът. — Обича да чете класика. Консервативен.
Стаята на Мери Олдин бе малка, но уютна. Батъл погледна справочниците за пътешествия и старомодно инкрустираните четки за коса. Тази стая бе обзаведена в по-модерен стил и тонове от останалите помещения в къщата.
— Тя не е толкова консервативна — отбеляза той. — И никакви фотографии. Никакъв спомен от миналото.
Имаше три-четири свободни стаи, добре поддържани и чисти, готови да приемат гости, и още няколко бани. Следващата голяма двойна стая бе тази на лейди Тресилиън. По три малки стъпала се слизаше към двете стаи и банята на семейство Стрейндж.
Батъл не отдели много време на стаята на Невил. Надникна през отворения прозорец, под който скалите се спускаха стръмно надолу към морето. Стаята бе западна, гледаше към Старк Хед, който стърчеше мрачно и заплашително от водата.
— Радва се на следобедното слънце — измърмори той. — Но утрините са доста мрачни. Неприятна е и миризмата на водорасли при отлив. Онзи нос има доста злокобен вид. Не се учудвам, че привлича самоубийците!
Мина в по-голямата стая, чиято врата бе отключена.
Тук бе пълен хаос. Нахвърлени дрехи на купчини — фино бельо, чорапи, пробвани и оставени джемпъри, шарена лятна пола, метната върху облегалката на стола. Батъл надникна в гардероба. Беше пълен с кожи, вечерни рокли, шорти, поли за тенис, спортни екипи.
Той затвори гардероба почти с благоговение.
— Скъпо струващ вкус — отбеляза. — Сигурно харчи доста на мъжа си.
— Може би това е причината… — предположи Лийч мрачно, без да довърши изречението.
— Може би. Защо са му необходими сто или дори петдесет хиляди лири? Но мисля, че е по-добре да чуем какво ще ни каже той.
Спуснаха се в библиотеката. Изпратиха Уилямс да съобщи на слугите, че могат да се заловят за работа.
Компанията можеше да се оттегли в стаите си, ако желаеше. Съобщиха им, че инспектор Лийч би желал да разговаря с всеки поотделно, като започне с господин Невил Стрейндж.
Когато Уилямс излезе от стаята, Батъл и Лийч се настаниха около масивната викторианска маса. Млад полицай с бележник в ръка седна в единия ъгъл.
— Започни ти, Джим. Направи го впечатляващо — каза Батъл.
Джим кимна, а старши инспекторът потри брадичка и се намръщи.
— Какво ли ме кара постоянно да си мисля за Еркюл Поаро?
— Имаш предвид онова момче, белгиеца, смешния дребничък старец?
— Смешен е друг път — възрази Батъл. — Опасен е като черна мамба2 или женски леопард, когато реши да хитрува. Бих искал да е тук сега. Този случай е точно за него.
— В какъв смисъл?
— В психологически. Тук е нужен истински психолог, а не като онези самозванци, които нямат понятие от тия работи. — Спомни си с възмущение случая с госпожица Амфри и дъщеря си Силвия. — Става дума за верния подход, когато разбираш какво кара колелото да се върти. Един от методите му е да накара убиеца да проговори. Твърди, че рано или късно всички казват истината, защото в крайна сметка това е по-лесно, отколкото да лъжеш. Убиецът прави неволна грешка, която смята за маловажна, но точно в този момент го спипват.
— Значи се готвиш да предоставиш достатъчно свобода на действие на Невил Стрейндж?
Батъл кимна разсеяно. После додаде малко раздразнено и объркано:
— Безпокои ме всъщност какво точно ме кара да мисля за Ерюол Поаро. Сетих се за него горе. Какво ме накара да си спомня за доброто момче?
Появата на Невил Стрейндж сложи край на разговора.
Той бе бледен и угрижен, но много по-спокоен, отколкото по време на закуската. Батъл го изгледа любопитно. Невероятно за човек, който знаеше, а той сигурно знаеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че е оставил отпечатъци от пръстите си върху оръдието на престъплението, и на когото след това полицията е взела отпечатъци от пръстите. Той не бе притеснен и не се опитваше да отрича каквото и да било шумно и нагло.