Невил Стрейндж се държеше съвсем естествено — стреснат, разтревожен, разстроен, малко нервен, но не толкова, че да се отрази на здравето му.
Джим Лийч заговори с приятния си западен акцент:
— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, господин Стрейндж. Във връзка както с вашите действия снощи, така и с някои факти. В същото време съм длъжен да ви предупредя, че ако не желаете, можете да не отговаряте, а ако предпочитате все пак да го направите, можете да извикате адвоката си.
Облегна се назад и изчака въздействието на думите си.
Невил Стрейндж изглеждаше явно озадачен.
„Или няма ни най-малка представа накъде бием, или е дяволски добър актьор“ — помисли си Лийч и попита:
— Е, господин Стрейндж?
— Разбира се, попитайте ме каквото искате.
— Вие сте наясно сигурно — каза Батъл любезно, — че всичко, което кажете, ще бъде записано и по-късно може да бъде използвано като доказателство против вас в съда.
Стрейндж пламна от яд. Той изрече рязко:
— Заплашвате ли ме?
— О, не, господин Стрейндж. Само ви предупреждаваме…
— Предполагам, че всичко това е част от рутинната ви работа — сви рамене Невил. — Продължавайте.
— Готов ли сте да направите изявление?
— Щом го наричате така.
— В такъв случай ще ни кажете ли какво точно правихте снощи? Да кажем, след вечеря.
— Разбира се. След вечеря отидохме в салона. Пихме кафе. Слушахме по радиото новините. После реших да прескоча до „Истърхед Бей“, до един приятел, който е отседнал там.
— Как се казва приятелят?
— Латимър. Едуард Латимър.
— Ваш близък приятел?
— Би могло да се каже и така. Откакто е тук, се срещаме доста често. Беше у нас веднъж на обяд и веднъж на вечеря. И ние ходихме при него.
— Не беше ли твърде късно да ходите в „Истърхед Бей“? — попита Батъл.
— О, там е весело. Отворено е до малките часове.
— Тук хората си лягат доста рано, нали?
— Обикновено да. Но аз си взех ключ. Не съм задължил никого да ме чака до късно.
— Жена ви не пожела ли да дойде с вас?
Гласът на Невил се промени леко, стана по-хладен:
— Не, тя имаше главоболие. Вече си бе легнала.
— Моля, продължете, господин Стрейндж.
— Тъкмо отивах да се преоблека…
— Извинете ме, господин Стрейндж — прекъсна го Лийч. — Да се преоблечете в какво? Да облечете вечерен костюм? Или да го съблечете?
— Нито едното от двете. Бях със син костюм, най-добрия ми, но се случи така, че заваля, а аз мислех да използвам ферибота. Както знаете, дотам е далеч. Преоблякох се в по-стар костюм — сиво райе, щом искате да се спирам на всяка подробност.
— Искаме само да си изясним нещата — каза Лийч скромно. — Моля, продължете.
— Както вече казах, качвах се нагоре, когато Барет ме пресрещна и ми съобщи, че лейди Тресилиън иска да ме види. Отбих се при нея и си… побъбрихме.
— Вие последен сте я видели жива, нали, господин Стрейндж? — попита Батъл тихо.
Невил пламна.
— Да, да, мисля, че аз бях последен. Тогава тя бе съвсем добре.
— Колко време останахте при нея?
— Двайсетина-трийсет минути, струва ми се. После си отидох в стаята, смених костюма си и побързах да изляза. Взех си и ключ.
— Колко беше часът?
— Към десет и трийсет, струва ми се. Спуснах се бързо по хълма, качих се на ферибота в последния момент и се прехвърлих отсреща в Истърхед. Намерих Латимър в хотела, пийнахме, после изиграхме една игра на билярд. Времето мина толкова бързо, че не забелязах кога съм изпуснал последния ферибот. Той тръгва в един и половина. Латимър прояви отзивчивост и ме докара обратно с колата си. Това, както знаете, означава да заобиколиш през Солтингтън — около трийсет километра. Излязохме от хотела в два и пристигнахме тук, струва ми се, някъде към два и половина. Благодарих на Тед Латимър, поканих го да влезе да пийнем по чашка, но той бързаше да се прибере. Влязох и веднага си легнах. Не видях и не чух нищо нередно. Цялата къща бе потънала в сън и покой. А тази сутрин чух писъците на онова момиче и…
— Много добре — прекъсна го Лийч. — А сега да се върнем малко назад — към вашия разговор с лейди Тресилиън. Нормално ли се държеше тя?
— О, напълно.
— За какво разговаряхте?