Изправи се, заобиколи масата, погали я по бузата и додаде:
— Не се безпокой, скъпа, всичко ще бъде наред.
Излезе от стаята, като остави зад себе си чувство за сигурност и спокойствие.
Същия следобед старши инспектор Батъл седеше на стола в модерно и своеобразно подредената приемна на госпожица Амфри, поставил големите си, сякаш изсечени от дърво длани върху коленете си; той седеше срещу директорката и повече от всякога напомняше полицай.
Госпожица Амфри бе преуспяваща директорка. Тя бе личност, която притежаваше голяма доза индивидуалност. Бе възхитителна, със съвременни възгледи и съчетаваше дисциплината с модерното разбиране за самостоятелност.
Помещението бе в мийдуейски стил. Всичко бе в бледи бежови тонове. Наоколо стояха големи делви с жълти нарциси и вази с лалета и зюмбюли. Няколко добри копия от антична гръцка керамика, две авангардни скулптури и две закачени на стената картини от италиански примитивисти допълваха наредбата. И сред всичко това — облечена в тъмносиньо, с възбудено лице, самата госпожица Амфри, напомняща старателна и добросъвестна хрътка. Ясните й сини очи поглеждаха строго през дебелите стъкла на очилата.
— Важно е — казваше тя със звънлив и добре овладян глас — да се подходи към случая правилно. Трябва да помислим за самото момиче, господин Батъл. За Силвия! Изключително важно е — изключително! — да не осакатим живота й по някакъв начин. Не бива да стоварваме върху нея бремето на вината. Ако изобщо решим да й се скараме, трябва да сторим това много, много внимателно. Трябва да открием причината за тези съвсем незначителни, дребни кражби. Чувство за непълноценност може би? Виждате ли, тя не се справя добре със спорта. Неосъзнато желание да блесне в друга област, желание да утвърди своето „аз“? Трябва да бъдем много, много внимателни. Затова исках първо да се видим насаме, да ви обърна внимание да бъдете изключително внимателен със Силвия. Повтарям отново, крайно важно е да разберем какво се крие зад всичко това.
— Затова съм тук, госпожице Амфри — каза старши инспектор Батъл. Гласът му бе спокоен, лицето безизразно, очите му гледаха преценяващо директорката на училището.
— Бях много мека с нея — поясни госпожица Амфри.
— Добре сте сторили, госпожице — отвърна той лаконично.
— Виждате ли, аз наистина обичам и разбирам тези млади същества.
Батъл каза:
— Сега бих искал да видя дъщеря си, ако нямате нищо против, госпожице Амфри.
Директорката отново настоя да бъде внимателен и предпазлив, да не предизвиква враждебно отношение у дете, в което се пробужда жената. Старши инспектор Батъл не прояви нетърпение. Той само гледаше хладно.
Най-сетне тя го поведе към кабинета си. В коридора се разминаха с няколко момичета. Те спираха благовъзпитано, но в очите им се четеше любопитство. Госпожица Амфри въведе Батъл в малка стая, не толкова живописна като помещението на долния етаж, и преди да се оттегли, каза, че ще изпрати Силвия при него. Той я спря:
— Момент, госпожице. Защо решихте, че Силвия е отговорна за тези… хм… липси?
— Използвах психологически методи, господин Батъл.
Госпожица Амфри говореше с достойнство.
— Психологически? Хм. А къде са доказателствата, госпожице Амфри?
— Да, да, разбирам ви добре, господин Батъл. Вие бихте избрали друг метод. Професията ви си казва думата. Но и криминологията започва да признава психологическите методи. Убедена съм, че не съм сгрешила. Силвия си призна всичко.
Батъл кимна.
— Да, зная. Питах само защо заподозряхте нея.
— Добре, господин Батъл. Случаите на кражби от шкафовете на момичетата зачестиха. Извиках ученичките и изложих фактите. В същото време наблюдавах скришом лицата им. Веднага ми направи впечатление изражението на Силвия. Виновно, смутено. Не исках да я злепоставям, а да я накарам сама да признае вината си. Направих й малка проверка. Словесна асоциация.
Батъл кимна разбиращо.
— И накрая детето си призна.
Бащата каза:
— Всичко ми е ясно.
Госпожица Амфри се поколеба за миг, после излезе.
Батъл стоеше прав, загледан в прозореца, когато вратата отново се отвори.
Той се обърна бавно и погледна дъщеря си.
Силвия бе високо, мургаво и слабо момиче. Лицето й бе подпухнало от плач. Тя каза по-скоро плахо, отколкото предизвикателно:
— Ето ме.
Батъл се вгледа в нея замислено. После въздъхна.