Батъл кимна замислено.
— Благодаря, госпожо Стрейндж. Засега това е всичко. Но ще трябва да ви задам доста въпроси, особено във връзка с обстоятелството, че съпругът ви наследява толкова много пари от лейди Тресилиън — петдесет хиляди лири…
— Толкова много ли са? Получаваме ги от стария сър Матю, нали?
— Вие знаете ли за това?
— О, да. Той ги е завещал на Невил и съпругата му след смъртта на лейди Тресилиън. Не че се радвам, че старицата е мъртва. Не я обичах твърде, сигурно защото и тя не ме обичаше, но е ужасно, като си помислиш, че някакъв крадец е влязъл и е пръснал черепа й.
И тя излезе. Батъл погледна Лийч.
— Какво мислиш за нея? Трябва да призная, че има добра фигура. Всеки мъж би загубил ума си по нея.
Лийч се съгласи.
— Но не се държи като дама — отбеляза той уклончиво.
— В днешно време никой не се държи така — отвърна Батъл. — Да извикаме ли номер едно? Не, мисля, че първо трябва да поговорим с госпожица Олдин и да разберем как един страничен човек гледа на семейния проблем.
Мери Олдин влезе сдържано и седна. Въпреки външното й спокойствие в очите й се четеше тревога.
Отговори на въпросите ясно, като потвърди думите на Невил за това, как е прекарал вечерта. Била си легнала към десет часа.
— По това време господин Стрейндж бе при лейди Тресилиън, нали?
— Да, чух ги да разговарят.
— Да разговарят ли, госпожице Олдин, или да се карат?
Тя се изчерви, но отвърна спокойно:
— Виждате ли, лейди Тресилиън обичаше да спори. Често изглеждаше свадлива, въпреки че не беше такава. Бе склонна да се държи деспотично и да се налага на другите. А един мъж не приема така лесно тези неща, както една жена.
„Както вие може би“ — помисли си Батъл.
Погледна интелигентното й лице. Тя наруши мълчанието:
— Не искам да ме вземат за глупачка, но наистина за мене е невероятно, съвсем невероятно, че подозирате някого от домашните. Защо мислите, че не е външен човек?
— По няколко причини, госпожице Олдин. Първо, вратите не са насилени отвън и нищо не е изчезнало. Излишно е да ви напомням местоположението на къщата, но все пак обърнете внимание на следното. На запад към водата се спуска стръмна скала, на юг има няколко тераси, оградени със зид, и зад него следва склон, който води към морето, на изток градината стига почти до брега, но също е заобиколена от висок зид. Може единствено да се влезе през малката вратичка, която води към шосето и сутринта бе заключена, както обикновено отвътре, и портата, която е на самото шосе. Не казвам, че никой не може да се прехвърли през зида или да използва дубликат от ключа за портата или дори шперц, но доколкото мога да съдя, никой не го е направил. Който и да е извършителят, той е знаел, че всяка нощ Барет пие настойка от сена и е сипал в нея опиат, следователно е бил някой от къщата. Стикът е взет от шкафа под стълбището. Не е бил външен човек, госпожице Олдин.
— Но не е и Невил! Сигурна съм, че не е Невил!
— Защо сте толкова сигурна?
Тя вдигна отчаяно ръце.
— Просто защото не е такъв човек — затова! Невил не би убил една беззащитна старица в леглото й!
— Не звучи много убедително — каза Батъл, — бихте се учудили какво вършат хората, когато имат сериозна причина за това. Възможно е господин Стрейндж да е изпитвал сериозна нужда от пари.
— Сигурна съм, че не е. Той не е екстравагантен, никога не е бил.
— Но жена му…
— Кей! Да, може би, но… това е съвсем невероятно. Сигурна съм, че в последно време Невил е мислил най-малко за пари.
Старши инспектор Батъл се покашля.
— Предполагам, че Кей вече ви е казала? — продължи Мери. — Да, наистина обстановката бе доста сложна. Но няма нищо общо с тази ужасна история.
— Вероятно, но все пак бих искал да чуя вашата версия за случилото се, госпожице Олдин.
— Добре — започна тя бавно. — Както казах вече, създаде се сложна… ситуация. Чиято и да е идеята…
— Разбрах, че идеята е била на господин Невил Стрейндж — прекъсна я Батъл веднага.
— Той казва така.
— А вие не сте ли на същото мнение?
— Аз… не, не е в стила на Невил. През цялото време имах чувството, че някой друг му го е набивал в главата.