— Може би госпожа Одри Стрейндж?
— Звучи невероятно за Одри.
— В такъв случай кой би могъл да бъде?
Мери сви безпомощно рамене:
— Не зная. Просто е странно.
— Странно е — каза Батъл замислено. — И аз така мисля. Самият случай е странен.
— Всичко бе странно. Имахме чувството… не мога да го опиша. Нещо витаеше във въздуха. Някаква заплаха.
— Всички бяха потиснати и едва сдържаха нервите си?
— Да, точно така… Всички се измъчвахме. Дори господин Латимър… — Тя замълча.
— Тъкмо исках да ви попитам за господин Латимър. Какво можете да ми кажете за господин Латимър, госпожице Олдин? Кой е господин Латимър?
— Наистина не зная много за него. Приятел е на Кей.
— Приятел е на госпожа Стрейндж? Отдавна ли се познават?
— Да, отпреди да се омъжи.
— Господин Стрейндж харесва ли го?
— Мисля, че да.
— И нямат… проблеми?
Батъл се изрази деликатно. Мери отвърна убедено:
— Разбира се, че не!
— Лейди Тресилиън харесваше ли господин Латимър?
— Не особено.
Батъл разбра предупреждението, скрито в сдържания тон, и смени темата:
— А Джейн Барет, прислужницата, отдавна ли работи при лейди Тресилиън? Заслужава ли доверие?
— О, напълно. Тя бе много предана на лейди Тресилиън.
Батъл се облегна назад.
— Наистина нито за миг ли не бихте допуснали възможността Барет да е ударила лейди Тресилиън по главата и да е погълнала опиата, за да не буди подозрение?
— Разбира се, че не. Защо, за бога, да го прави?
— Виждате ли, тя получава наследство.
— Аз също — каза Мери Олдин. Погледна го твърдо.
— Да — каза Батъл. — Вие също. Знаете ли колко?
— Току-що пристигна господин Трелони. Той ми каза.
— Преди това не сте знаели?
— Не. Разбира се, предполагах от случайно изпуснати понякога думи на лейди Тресилиън, че ми е оставила нещичко. Аз самата разполагам с твърде малко. Не е достатъчно да живея, без да работя. Мислех си, че лейди Тресилиън ще ми остави поне стотина лири годишно, но тя има някакви братовчеди и аз нямах представа как ще се разпореди със собствените си пари. Естествено знаех, че имуществото на сър Матю се дава на Невил и Одри.
— Значи тя не е знаела какво й завещава лейди Тресилиън — каза Лийч, след като Мери Олдин бе освободена. — Поне така твърди.
— Така твърди — съгласи се Батъл. — А сега да продължим с първата жена на Синята брада.
7.
Одри бе облечена в бледосив мек вълнен костюм. В него тя изглеждаше толкова призрачно бледа, че Батъл си спомни думите на Кей „Сякаш сив призрак се промъква наоколо“.
Отговори на въпросите му просто и без вълнение.
Да, била си легнала в десет часа, както и госпожица Олдин. Нищо не била чула през нощта.
— Извинете, че се намесвам в личните ви работи — каза Батъл, — но бихте ли ми обяснили как се случи така, че сте в къщата в този момент?
— По това време на годината винаги идвам тук. Тази година моят… моят бивш съпруг пожела да дойде по същото време и ме попита дали не възразявам.
— Предложението бе негово?
— О, да.
— А не ваше?
— О, не.
— И вие се съгласихте?
— Да, съгласих се… Не можех да откажа.
— Защо не, госпожо Стрейндж?
— Не е хубаво да си неотзивчив — отвърна тя неопределено.
— Но вие бяхте потърпевшата страна?
— Моля?
— Вие се разведохте със съпруга си?
— Да.
— Извинете, чувствахте ли се обидена?
— Не, съвсем не.
— Прощавате лесно, госпожо Стрейндж.
Тя не отговори. Той опита с мълчание, но Одри не бе Кей, за да се почувства провокирана да проговори по този начин. Можеше да мълчи, без да се чувства ни най-малко неудобно. Батъл призна поражението си.
— Сигурна ли сте, че идеята за тази среща не бе ваша?
— Напълно.
— В добри отношения ли сте със сегашната госпожа Стрейндж?
— Предполагам, че не ме обича кой знае колко.
— Вие обичате ли я?
— Да. Мисля, че е много красива.
— Добре. Благодаря. Това сякаш е всичко.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Поколеба се за миг и се върна.