— Господин Стрейндж — каза Батъл, — познавате ли някого, който много ви мрази?
Невил го изгледа и поклати глава.
— Сигурен ли сте? Имам предвид, сър, който не просто да не ви обича, а казано направо, да ви ненавижда до смърт?
Невил стоеше прав като свещ.
— Не, не, разбира се. Няма такъв.
— Помислете, господин Стрейндж. Не сте ли наранили някого по някакъв начин?
Мъжът пламна.
— Има само един човек, когото може да се каже, съм наранил, но тя не е от хората, които изпитват омраза. Първата ми жена, защото я напуснах заради друга. Но мога да ви уверят, че тя не ме мрази. Тя е… тя е ангел.
Старши инспекторът се надвеси над масата.
— Ще ви кажа, господин Стрейндж, че вие сте щастливец. Неприятно ми беше да ви подозирам. Но бе именно така! Всичко щеше да звучи убедително и ако се сторехте несимпатичен на съдебните заседатели, щяхте да увиснете на бесилото.
— Говорите — каза Невил, — сякаш всичко е минало.
— Минало е — отвърна Батъл. — Вие сте спасен, господин Стрейндж по чиста случайност.
Невил продължаваше да го гледа недоумяващо.
— Когато снощи сте излезли от стаята й — поясни инспекторът, — лейди Тресилиън позвънила на прислужницата си.
Изчака да види дали мъжът осъзнава казаното.
— Тогава Барет я е видяла?
— Да, жива и здрава. Барет ви е видяла и вас да излизате от къщата, преди да отиде при господарката си.
Невил каза:
— Но стикът за голф… отпечатъците от моите пръсти…
— Не е била ударена със стика. Още в самото начало тази идея не се хареса на доктор Лейзънби. Веднага забелязах това. Била е убита с нещо друго. Онзи стик е бил оставен нарочно, за да хвърли подозрението върху вас. Може би го е направил някой, който е чул кавгата и ви е избрал като удобна жертва, или може би защото… — Замълча и после повтори въпроса си: — Кой в къщата ви мрази толкова силно, господин Стрейндж?
9.
— Искам да ви попитам нещо, господин докторе — каза Батъл.
След посещението в болницата бяха отишли в дома на лекаря. В болницата бяха разпитали Джейн Барет.
Тя бе слаба и изтощена, но говореше съвсем ясно.
Изпила отварата от сена и тъкмо си лягала, когато лейди Тресилиън позвънила. Погледнала часовника си и видяла часа — десет и двайсет и пет.
Облякла халата и слязла долу. Чула шум в антрето и надникнала през перилата.
— Господин Невил тъкмо излизаше. Точно взимаше мушамата от закачалката.
— С какъв костюм бе облечен?
— Със сивия раиран костюм. Изглеждаше много възбуден и нещастен. Напъха разсеяно ръце в мушамата, сякаш не го бе грижа как се облича. После излезе и захлопна външната врата след себе си. Отидох при нейно благородие. Бедната бе много сънлива и не можа да си спомни защо ме е викала. Горката лейди, често й се случваше. Оправих й възглавниците, донесох чаша прясна вода и й помогнах да си легне удобно.
— Изглеждаше ли разстроена или уплашена от нещо?
— Само уморена. И аз самата бях уморена. Качих се горе и веднага си легнах.
Това бе разказала Барет и никой не се усъмни в искрената й мъка и ужас, когато й съобщиха за смъртта на господарката й.
Върнаха се в дома на Лейзънби и Батъл пожела да го попита нещо.
— Питайте — отвърна лекарят.
— Как мислите, кога е починала лейди Тресилиън?
— Казах ви вече — между десет и полунощ.
— Зная, че го казахте. Исках вашето лично мнение.
— Неофициално?
— Да.
— Добре, бих казал към единайсет.
— Това исках да чуя.
— Радвам се, че ви услужих. Защо?
— Не ми харесваше хипотезата, че е била убита преди десет и двайсет. Да вземем приспивателното на Барет — то не би подействало до този час. Опиатът показва, че убийството е било замислено за по-късно през нощта. Самият аз бих заложил на полунощ.
— Възможно е. Единайсет е само предположението от моя страна.
— Но със сигурност не би могло да бъде след полунощ?
— Не.
— Не би могло да бъде и след два и трийсет?
— За бога, не!
— Е, това, изглежда, напълно оневинява господин Стрейндж. Ще трябва само да проверя какво е правил, след като е излязъл от къщата. Ако казва истината, той е невинен и ще можем да се заемем с другите заподозрени.