— Другите наследници на парите? — попита Лийч.
— Може би — каза Батъл. — Но аз трудно приемам тази версия. Търся някой странен тип.
— Странен?
— Опасен.
Излязоха от дома на лекаря и тръгнаха към ферибота. Той представляваше гребна лодка, обслужвана от братята Уил и Джордж Барне. Те знаеха по лице всички в Солткрийк и повечето от хората, които пътуваха до „Истърхед Бей“. Джордж каза веднага, че господин Стрейндж от Гълс Пойнт е пътувал с ферибота предната вечер към десет и половина. Не били върнали обратно господин Стрейндж. Последният курс бил в един и трийсет, но той не се качил.
Батъл го попита дали познава господин Латимър.
— Латимър? Латимър? Висок красив млад господин? Живее в хотела и посещава Гълс Пойнт? Да, зная го. Но снощи изобщо не го видях. Тази сутрин беше отсреща. Върна се с последния курс.
Преминаха през реката с ферибота и се запътиха към хотел „Истърхед Бей“. Намериха господин Латимър, който току-що се бе върнал от отсрещния бряг. Бе се прибрал с предния курс на ферибота.
Господин Латимър гореше от желание да им помогне:
— Да, бедният Невил дойде снощи. Изглеждаше много ядосан. Каза ми, че се е скарал със старата дама. Чух, че имал ядове и с Кей, но, разбира се, той не ми спомена за това. Във всеки случай беше ядосан. Изглежда, както никога се радваше на компанията ми.
— Разбрах, че не е могъл да ви открие веднага?
Латимър отвърна рязко:
— Не знам защо. Седях в клуба. Стрейндж каза, че е надникнал вътре, но бе разсеян. Или може би съм излязъл за малко в градината. Винаги излизам, когато имам възможност. В този хотел мирише адски. Забелязах го снощи в бара. Предполагам, че е от каналите. Стрейндж също спомена за това. И двамата почувствахме миризмата. Отвратителна миризма на гнилоч. Може би има някой умрял плъх под билярдната маса.
— Играхте билярд. А после?
— Поговорихме малко, пийнахме още една-две чашки. После Невил каза: „Ей, изпуснах ферибота“, и аз предложих да го откарам с колата, което и направих. Стигнахме към два и половина.
— И господин Стрейндж беше с вас през цялата вечер?
— О, да. Попитайте, когото искате. Всички ще потвърдят.
— Благодаря, господин Латимър. Работата ни изисква да бъдем прецизни.
Когато напуснаха усмихнатия, самоуверен младеж, Лийч каза:
— Какво целиш с тази обстоятелствена проверка на Невил Стрейндж?
Батъл се усмихна. Племенникът му изведнъж се досети.
— Господи, ти проверяваше другия. Това си замислил.
— Много е рано да замисляме нещо — отвърна Батъл. — Просто трябва да проверя къде точно е бил господин Тед Латимър миналата нощ. Знаем за времето от единайсет и петнайсет, да кажем, до след полунощ. Бил е с Невил Стрейндж. Но къде е бил преди това, когато Стрейндж е пристигнал и не е могъл да го намери?
Продължиха упорито разследването — разговаряха с барманите, камериерките, пиколото. Бяха видели Латимър в клуба между девет и десет. В десет и петнайсет е бил в бара. Но между този час и единайсет и двайсет, изглежда, е изчезнал.
После попаднаха на една прислужница, която заяви, че господин Латимър е бил в един от малките кабинети заедно с госпожа Бедоус — дебелата дама от Норт Кънтри.
— Това обяснява всичко — каза Батъл навъсено. — Значи е бил тук. Просто не е искал да насочи вниманието ни към дебелата и несъмнено богата приятелка. Това отново ни връща при другите — прислугата, Кей Стрейндж, Одри Стрейндж, Мери Олдин и Томас Ройд. Кой ли от тях е убил старата дама? Ако можехме да открием оръжието на убийството… — Замълча, после се плесна по бедрото. — Сетих се, Джим, момчето ми! Сетих се какво ме накара да си спомня за Еркюл Поаро. Да хапнем и да вървим в Гълс Пойнт. Ще ти покажа нещо.
10.
Мери Олдин бе неспокойна. Тя ту излизаше, ту влизаше в къщата, току откъсваше някоя изсъхнала далия, връщаше се в салона и преместваше безцелно някоя ваза с цветя. От библиотеката се долавяха неясни гласове.
Господин Трелони седеше вътре заедно с Невил. Кей и Одри не се виждаха.
Мери отново излезе в градината. Долу до зида видя Томас Ройд, който пушеше спокойно. Приближи се до него.
— О, господи! — Тя седна до него с дълбока и неспокойна въздишка.