— Какво има? — попита той.
Мери се засмя и в смеха й се доловиха истерични нотки.
— Само ти можеш да попиташ така. В къщата стана убийство, а ти просто питаш какво има.
Томас отвърна изненадано:
— Исках да кажа, има ли нещо ново.
— О, зная какво искаше да кажеш. Наистина човек изпитва огромно облекчение, когато някой се държи като тебе, толкова чудесно, че все едно нищо не се е случило.
— Каква е ползата да се вълнуваш?
— Никаква. Ти си изключително разумен. Поразява ме начинът, по който успяваш да го постигнеш.
— Мисля, че просто съм чужд.
— Това е вярно, разбира се. Ти не можеш да почувстваш нашето успокоение, когато падна подозрението от Невил.
— Естествено, доволен съм, че стана така — отвърна той.
Мери потрепери.
— Бе на косъм от края. Ако на Камила не й бе хрумнало да позвъни на Барет след излизането на Невил.
— Вярно, това щеше да е краят на клетия Невил. — Говореше с някаква мрачна наслада. После поклати усмихнат глава, когато забеляза упрека в очите на Мери. — Наистина не съм безсърдечен, но сега, когато с Невил всичко е наред, не мога да не изпитвам задоволство от факта, че се попритесни. Винаги е толкова дяволски самонадеян.
— Съвсем не е, Томас.
— Може и да не е. Това е просто негов стил. Все пак сутринта изглеждаше ужасно изплашен.
— Колко си жесток!
— Е, сега всичко е наред. Знаеш ли, Мери, дори и в този момент Невил извади дяволски късмет. Всеки друг нещастник не би се измъкнал при толкова много доказателства.
Мери потрепери отново.
— Не говори така. Предпочитам да вярвам, че невинните намират… закрила.
— Така ли, мила?
Тя неочаквано избухна:
— Томас, страхувам се. Ужасно се страхувам.
— Защо?
— Заради господин Тревъс е.
Томас изпусна лулата си върху камъните. Наведе се да я вдигне, а гласът му се промени:
— Какво господин Тревъс?
— Онази вечер у нас… историята, която разказа… за малкия убиец! Питам се, Томас… дали наистина бе само история? Или я разказа с някаква цел?
— Искаш да кажеш — изрече бавно Ройд, — че е била адресирана към някого в стаята?
— Да — прошепна Мери.
— И аз се питах това — каза той тихо. — Всъщност точно за това си мислех, когато преди малко ти се появи.
Жената притвори очи.
— Опитвах се да си спомня… Разказа я, разбираш ли, толкова целенасочено. Почти я натрапи в разговора. И каза, че винаги би познал лицето. Подчерта това. Сякаш го е познал.
— Хм — промърмори Томас. — Мислех си за това.
— Но защо го направи? Какво ли е искал да каже?
— Предполагам — изрече Ройд, — че е искал да предупреди някого. Да не се опитва да прави нещо подобно.
— Смяташ, че господин Тревъс е знаел, че са искали да убият Камила?
— Не, не. Това е твърде невероятно. Може да е било само предупреждение по принцип.
— Питам се дали да не кажем на полицията?
Томас отново се замисли сериозно.
— Според мен не е нужно — каза най-сетне. — Не виждам някаква връзка със случилото се. Ако Тревъс беше жив да каже сам какво е искал…
— Не — прекъсна го Мери. — Той е мъртъв! — Потрепери. — Каква странна смърт, Томас.
— Инфаркт. Имаше болно сърце.
— Имах предвид онази странна история с повредения асансьор. Не ми харесва.
— И на мен никак не ми харесва.
11.
Старши инспектор Батъл огледа спалнята. Леглото бе оправено. Всичко друго в стаята бе останало непроменено. Когато я огледаха за пръв път, тя бе подредена. И сега бе подредена.
— Ето — каза старши инспекторът, като посочи старомодната желязна решетка пред камината. — Да забелязвате нещо особено в тази решетка?
— Изглежда, има нужда от почистване — отвърна Джим Лийч. — Запазена е. Не виждам нищо особено, освен… че лявата топка е по-светла от дясната.
— Точно това ме накара да си спомня за Еркюл Поаро — поясни Батъл. — Знаете за неговото отношение към асиметричните неща — те го карат да се задълбочи. Може би несъзнателно съм си помислил: „Това би обезпокоило стария Поаро“, и в този миг заговорих за него. Донесете вашата паста за отпечатъци, Джоунс, да хвърлим поглед на двете топки.
След малко Джоунс докладва: