От мислите му го откъснаха докосването на влажната муцуна на куче и радостният вик на новата му приятелка, трийсетгодишната госпожица Даяна Бринтън.
— Марш, Дон! Марш! Не намирате ли, че е ужасно? Да си играе с някаква умряла, полуразложена риба долу на плажа. Отдалеч се усеща миризмата.
Обонянието на Макуиртър потвърди нейните думи.
— Завря се в някаква дупка в скалите — продължи госпожица Бринтън. — Вкарах го във водата и се опитах да го измия, но това всъщност не помогна кой знае колко.
Макуиртър кимна. Дон, забавен и дружелюбен териер с къдрава козина, изглеждаше засегнат от решението на приятелите му да го държат на разстояние.
— Морската вода не помага — каза Макуиртър. — Работа ще свършат само топлата вода и сапунът.
— Зная. Но какво да го правя в хотела, като нямаме самостоятелна баня.
След малко Макуиртър и Даяна се промъкнаха незабелязано в хотела, водейки Дон на верижка, вкараха го тайно в банята на Макуиртър и изкъпаха кучето основно. Когато всичко свърши, Дон бе съвсем оклюмал. Пак омразната миризма на сапун, и то точно когато бе открил чудесен парфюм, за който би му завидяло всяко куче. Хората се държаха все по един и същ начин, нямаха никакъв усет към миризмите.
Незначителният инцидент поразвесели Макуиртър. Той взе автобуса за Солтингтън, където бе оставил костюма си за почистване.
Момичето, което работеше във фирмата за бързо химическо чистене, го погледна разсеяно:
— Макуиртър ли казахте? Боя се, че още не е готово.
— Би трябвало. — Бяха му обещали костюмът да е готов още предния ден. На негово място една жена не би премълчала, но той само се намръщи.
— Нямахме време — усмихна се момичето безразлично.
— Глупости!
Момичето престана да се усмихва и отсече:
— Казвам ви, че не е готов.
— Тогава ще си го взема — разсърди се Макуиртър.
— Мога да обещая, че ще го почистим до утре — като специална услуга.
— Нямам навика да ползвам специални услуги. Просто ми върнете костюма, моля.
Момичето го стрелна със сърдит поглед и влезе в задното помещение. Върна се с несръчно завързан пакет и го бутна през тезгяха.
Макуиртър го взе и излезе. Чувстваше се странно, сякаш бе спечелил победа. Всъщност това просто означаваше, че ще трябва да даде костюма за почистване на друго място.
Когато се върна в стаята си, хвърли пакета върху леглото си и го погледна ядосано. Сигурно можеше да помоли в хотела да изгладят костюма. Може пък да не е чак толкова мръсен?
Развърза пакета и избухна яростно. Не намираше думи за немарливостта на фирмата за бързо химическо чистене.
Бяха му дали чужд костюм! Дори не беше същият цвят! Беше им оставил тъмносин костюм. Безочливи, некадърни мошеници.
Погледна гневно етикета. На него пишеше Макуиртър. Друг Макуиртър? Или някаква глупава грешка с етикетите?
От купчината смачкани дрехи се разнасяше някаква миризма. Беше сигурен, че му е позната. Особено неприятна миризма, която в съзнанието му се свързваше с куче. Да, сети се. Даяна и кучето й. Миризма на воняща риба!
Наведе се и огледа костюма. Забеляза избледняло петно на рамото на сакото. На рамото…
„Това наистина е много странно“ — помисли си той. Както и да е, на следващия ден ще трябва да си размени някоя и друга дума с момичето от химическото чистене. Ама че свинщина!
След вечеря излезе от хотела и се спусна по шосето към ферибота. Нощта бе ясна, но студена. Лятото бе отминало. Пронизваха го първите остри пориви на вятъра.
Макуиртър стигна с ферибота до Солткрийк. За втори път отиваше до Старк Хед. Мястото го привличаше. Изкачи бавно хълма, мина край хотел „Балморъл Корт“ и някаква голяма къща на върха на скалата. „Гълс Пойнт“ — прочете върху боядисаната врата. Ето къде е била убита старата дама. В хотела толкова се говореше за това убийство. Камериерката много държеше да му разкаже всичко, а и вестниците се занимаваха изключително със случилото се. Това ядосваше Макуиртър, който предпочиташе да чете за събитията по света и не проявяваше интерес към престъпленията.