— Случаят е много странен, един от най-странните, с които съм се сблъсквал, и затова бих искал да кажа няколко думи за убийствата изобщо. Мислите всъщност не са мои. Чух младият адвокат Даниълс да казва нещо подобно и не бих се изненадал, ако той от своя страна го е чул от друг. Той има този навик! Става дума за следното. Когато четете за някое убийство или, да речем, за някоя криминална история, разкриваща убийство, вие обикновено започвате от самото убийство. Но това е погрешно. Убийството започва много преди това. То е кулминацията на цяла верига от обстоятелства, които се сблъскват в определен момент и на определено място. Хората тръгват по неведоми пътища от различни краища на земното кълбо и се срещат в този момент и на това място. Господин Ройд е пристигнал от Малайските острови. Господин Макуиртър е тук, защото е пожелал да посети отново мястото, където някога се е опитал да сложи край на живота си. Самото убийство е краят на историята. Нула часът! — Замълча. — Сега за нас настъпи този час.
Петимата се бяха обърнали към него, само петимата, защото Макуиртър продължаваше да стои гърбом към тях. Петимата бяха озадачени.
— Искате да кажете, че смъртта на лейди Тресилиън е била кулминацията на една дълга поредица от обстоятелства? — попита Мери.
— Не, госпожице Олдин. Смъртта на лейди Тресилиън е била една брънка в пъкления план. Убийството, за което говоря, е убийството на Одри Стрейндж.
Заслуша се в ускореното дишане на останалите. Дали някой не се бе уплашил…
— Това престъпление е било замислено с най-малки подробности доста отдавна. Може би още през зимата. С единствената цел Одри Стрейндж да увисне на бесилото.
Планът е бил скроен много хитро от някого, който се е смятал за изключително умен. Убийците обикновено са суетни. Първо открихме неубедителни и несериозни улики срещу Невил Стрейндж. Но след като този някой е подготвил достатъчно лъжливи улики, той не е предполагал, че можем да очакваме и втората серия от улики да бъде лъжлива. И все пак, ако се замислите, всички улики срещу Одри Стрейндж биха могли да бъдат подправени. Оръдието на убийството, взето от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците й — лявата опръскана с кръв и скрита в бръшляна под нейния прозорец. Следи от пудрата, която тя използва, намерени по вътрешната страна на яката на сакото, както и няколкото косъма. Собствените й отпечатъци от пръсти, появили се съвсем естествено върху отрязъка пластир, взет от нейната стая. Дори ударът, нанесен с лявата ръка. И най-сетне унищожителната улика — признанието на самата госпожа Стрейндж. Не вярвам някой от вас (освен онзи, който е наясно) да повярва в нейната невинност, след като я е наблюдавал по време на задържането й. Тя фактически призна вината си, нали? И аз самият не бих повярвал, че е невинна, ако не бях преживял нещо подобно… Начинът, по който говореше, ме порази като гръм, защото познавам едно друго, момиче, което направи абсолютно същото, призна несъществуваща вина. Одри ме гледаше с очите на другото момиче… Трябваше да изпълня дълга си. Ние, полицаите, сме длъжни да действаме, като отчитаме обстоятелствата, а не своите чувства и емоции. Но уверявам ви, че в този момент се молех да стане чудо, защото разбирах, че само чудо можеше да помогне на тази нещастница. И чудото стана. Съвсем навреме! Господин Макуиртър се появи и разказа историята си. — Батъл замълча. — Господин Макуиртър, бихте ли повторили онова, което ми разказахте в къщата?
Макуиртър се обърна. Заговори с кратки, накъсани изречения, убедителни тъкмо поради своята лаконичност.
Разказа как е бил спасен миналия януари и как е пожелал отново да посети същото място. Продължи:
— Отидох там в понеделник късно вечер. Стоях на скалата, потънал в мисли. Трябва да е било към единайсет. Погледнах насреща към къщата, както научих по-късно, на Гълс Пойнт. — След кратка пауза продължи: — От единия прозорец на къщата висеше въже, спуснато до водата. Видях някакъв мъж да се катери по въжето…
Измина миг, преди да разберат значението на казаното. Мери Олдин извика:
— Но това значи, че все пак е бил външен човек? Никой от нас не е замесен. Бил е някой крадец!
— Грешите — отвърна Батъл. — Този някой е дошъл от отсрещния бряг, преплувал е реката. Но някой от къщата е трябвало да подготви въжето, следователно някой свой е участвал. — Продължи бавно: — А ние знаем, че през онази нощ един човек е бил на отсрещния бряг, когото никой не е видял между десет и половина и единайсет и петнайсет и който е преплувал дотук и обратно. Някой, който сигурно е имал приятел на този бряг на реката. — Сетне додаде: — Е, господин Латимър?