Тед отстъпи назад. Изкрещя с писклив глас:
— Но аз не мога да плувам! Всички знаят, че не мога да плувам. Кей, кажи им, че не мога да плувам.
— Разбира се, че Тед не може да плува! — извика тя.
— Така ли? — попита Батъл любезно.
Той тръгна към Тед, а младият мъж заотстъпва назад. Стъпи накриво и се разнесе плясък.
— Господи — каза старши инспекторът с престорена загриженост. — Господин Латимър падна зад борда.
Ръката му стисна като в менгеме ръката на Невил, който понечи да скочи след Латимър.
— Не, не, господин Стрейндж. Недейте да се мокрите. Наблизо има двама рибари, които ловят риба с малка лодка. — Надникна зад борда. — Той наистина не може да плува — отбеляза Батъл с интерес. — Няма грешка. Извадиха го. По-късно ще се извиня, но няма друг начин да се убедите, че някой не може да плува, освен да го хвърлите във водата и да го наблюдавате. Виждате ли, господин Стрейндж, обичам да съм прецизен. Първо трябваше да изключа господин Латимър. Господин Ройд е със саката ръка. Той не би могъл да се изкатери по въжето. — В гласа на Батъл звучеше скрито задоволство: — И така, господин Стрейндж, стигнахме до вас, нали? Добър спортист, алпинист, плувец и прочие. Вие наистина сте се качили на ферибота в десет и половина, но никой не може да потвърди, че ви е видял в хотел „Истърхед“ преди единайсет и петнайсет, макар и да настоявате, че по това време сте търсили господин Латимър.
Невил махна с ръка. Вдигна глава и се изсмя:
— Твърдите, че съм преплувал реката и съм се изкатерил по някакво въже?
— Което сте спуснали предварително от вашия прозорец — допълни Батъл.
— Убил съм лейди Тресилиън и съм преплувал обратно? Защо е трябвало да правя такова невероятно нещо? А кой е подправил всички онези улики срещу мен? Да не би самият аз?
— Точно така. Идеята никак не е лоша.
— И защо съм искал да убия лейди Тресилиън?
— Не сте искали — възрази Батъл. — Искали сте да увисне на бесилото жената, която ви е изоставила заради друг. Защото сте душевноболен. Болен сте още от дете. Впрочем, проверих онзи случай със стрелбата с лък. Всеки, който ви е засягал несправедливо, е трябвало да бъде наказан, а за вас смъртта не е достатъчно наказание. Смъртта сама по себе си не е била достатъчна и за Одри… за вашата Одри, която сте обичали. О, да, обичали сте я истински, преди любовта да се превърне в омраза. Трябвало е да измислите някаква особена, мъчителна смърт. И когато сте избрали начина, ни най-малко не ви е смутил фактът, че ще убиете една жена, която за вас е била почти като майка…
— Всичко това е лъжа! Лъжа! Не съм луд, не съм луд! — промълви Невил съвсем тихо.
— Жегнало ви е — продължи Батъл презрително, — когато ви е напуснала заради друг. Засегнала е самолюбието ви. Само като си представите, че ви е изоставила. Успокоили сте накърнената си гордост, като сте се оженили за друга, която е била влюбена във вас. Направили сте всичко възможно хората да мислят, че вие сте я напуснали, и това да изглежда колкото може по-убедително. Но тайно сте кроели планове как да постъпите с Одри. Не сте били в състояние да измислите нищо по-злокобно от това да я изпратите на бесилото. Жалко за добрия план, защото не сте достатъчно интелигентен, за да го осъществите!
Раменете на Невил потръпнаха болезнено под вълненото сако.
— Цялата история със стика за голф бе една детинщина! — продължи Батъл. — Пък и тези неиздържани улики срещу вас! Одри сигурно е разбрала какво сте целели! Сигурно сте се подсмивали под мустак. Вярвали сте, че не ви подозирам! Вие, убийците, сте странни същества! Толкова сте самоуверени. Въобразявате си, че сте умни и изобретателни, а в действителност сте много жалки…
Невил издаде някакъв странен звук, който приличаше на вой.
— Планът ми беше умен. Никога нямаше да се сетите. Никога! Ако не беше онзи досаден тъпоглавец, онзи жалък шотландски глупак. Бях обмислил всяка подробност — всяка! Не можех да предотвратя провала. Откъде можех да зная, че Ройд е научил истината за Одри и Ейдриън? Одри и Ейдриън… Проклета да е Одри… Тя ще увисне на бесилото. Трябва да я обесите… Искам да умре в страх… да умре… да умре… Мразя я. Казвам ви, че искам да умре… — резкият, писклив глас затихна. Невил се свлече на пода и захлипа.
— О, господи! — възкликна Мери Олдин. Устните й бяха побелели.