— Съжалявам, но трябваше да го притисна… — извини се Батъл тихо и деликатно. — Нали разбирате, че доказателствата бяха твърде оскъдни.
Невил продължаваше да хленчи като дете:
— Искам да я обесят. Толкова искам да я обесят…
Мери Олдин потръпна и се обърна към Томас Ройд.
Той я хвана за ръцете.
2.
— Страхувах се ужасно — каза Одри.
Седяха на терасата. Одри бе съвсем близо до старши инспектор Батъл. Той беше продължил отпуската си и бе останал в Гълс Пойнт като приятел.
— През цялото време изпитвах страх — повтори Одри.
— Още от първия миг, когато ви видях, разбрах, че сте изплашена до смърт. Държахте се студено и въздържано като човек, който се бори с някакво силно чувство. То можеше да бъде и любов, и омраза, а всъщност бе страх, нали?
Тя кимна.
— Започнах да се страхувам от Невил наскоро след сватбата ни. Но ужасното беше, че не разбирах защо. Започнах да си мисля, че съм луда.
— Не сте били вие лудата — каза Батъл.
— Когато се омъжих за Невил, той ми изглеждаше съвсем нормален и психически здрав — винаги приятен и в чудесно настроение.
— Интересно — зачуди се Батъл. — Играел е ролята на добър спортист. Затова е успявал да запази самообладание на турнирите по тенис. Ролята на добър спортист за него е била по-важна от самата победа. Но това, разбира се, е било и голямо натоварване, което се е отразило още повече върху психиката му. Винаги е трудно да играеш нечия роля.
— Върху психиката — прошепна Одри, като потръпна. — Психиката. Тя е нещо недосегаемо. Понякога се разтрепервах от една дума или поглед, но после ми се струваше, че съм си въобразила… Много странно. Както вече ви казах, започнах да си мисля, че аз съм побъркана. Страхувах се все повече и повече. Изпитвах онзи необясним страх, от който човек се поболява! Имах чувството, че полудявам. Че не мога да се овладея. Че съм способна на всичко, за да избягам! Тъкмо тогава се появи Ейдриън и ме обикна. Мислех си, че би било чудесно да избягам с него… — Замълча. — Знаете ли какво се случи? Веднъж излязох да посрещна Ейдриън, но той така и не дойде… загина… Имах чувството, че Невил е замесен по някакъв начин в неговата смърт.
— Може би — каза Батъл.
Одри се обърна изненадано към него:
— Мислите ли?
— Това няма да разберем никога. Автомобилна катастрофа може и да се предизвика. Но не мислете за това, госпожо Стрейндж. Може да е било чиста случайност.
— Бях… бях съсипана. Върнах се в Ректъри, в дома на Ейдриън. Трябваше да пиша на майка му. Тя не знаеше за нас и аз реших да не й казвам, за да не й причинявам болка. Невил пристигна незабавно. Беше много мил и внимателен, но през цялото време, докато разговаряхме, бях като болна от страх! Никой не трябвало да научи за Ейдриън, можела съм да се разведа, причина той щял да ми каже, а след това щял да се ожени повторно. Бях много благодарна. Знаех, че намираше Кей за привлекателна, и се надявах, че всичко ще се уреди и че щях да превъзмогна странното чувство, което бе ме завладяло. Продължавах да мисля, че съм ненормална. Не можех да се освободя от него напълно. Нито за миг не съм повярвала, че мога да се спася. По-късно веднъж срещнах Невил в парка и той ми каза, че много искал да се сприятелим с Кей, и предложи през септември всички да дойдем тук. Не можех да откажа, нали? След всичко онова, което бе направил за мен!
— „Заповядай в гостната“, казал паякът на мухата — подхвърли старши инспектор Батъл.
Одри потръпна.
— Да, нещо такова…
— Много хитро измислено. Толкова гръмогласно е убеждавал всички, че идеята е негова, че те естествено са останали с погрешно впечатление.
— После пристигнах тук и всичко се превърна в някакъв кошмар — продължи Одри. — Предчувствах, че ще ни сполети нещо ужасно, усещах, че Невил е замислил нещо и че това нещо ще се случи с мен. Но не знаех какво именно. Мисля, че разбрахте — бях като обезумяла, като парализирана от страх, изпитвах същото чувство, както когато сънуваш, че нещо ще се случи, но не можеш да мръднеш…
— Винаги съм искал — каза старши инспекторът — да видя как змия хипнотизира птица и тя не може да излети, но сега вече не съм сигурен, че наистина го желая.
Одри продължи:
— Дори когато убиха лейди Тресилиън, аз не разбрах причината. Бях объркана. Дори не подозирах Невил. Знаех, че той не се интересува от пари. Беше нелепо да се мисли, че би могъл да я убие, за да наследи петдесетте хиляди лири. Вече си мислех за господин Тревъс и за историята, която ни бе разказал предната вечер. Но дори и тогава не я свързах с Невил. Тревъс бе споменал за някаква физическа особеност, по която винаги би познал онова дете. Имам белег на ухото си, но не вярвам някой друг да има нещо, на което бихте обърнали внимание.