Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.
Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант „Ла Тартаруга“, най-хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най-храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.
Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.
Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем.
Отначало намерих работа като частен учител на едно германче, твърде глупаво да ходи на училище, в Енгадина. Чудесен климат, приемливо усамотение, и издържах една година, защото заплатата беше добра. След това майката на момчето ме сгащи един ден в един коридор и ми даде да разбера, че не би ѝ било неприятно да се отдаде (на мен). Имаше щръкнали зъби и намек за мустак и аз любезно ѝ обясних, че не съм на същото мнение. Три дни по-късно бях уволнен, защото момчето не напредвало.
След това започнах да се препитавам като драскач. Мислех да пиша за вестниците, но успях да се вмъкна само в няколко местни ежедневника, пишех театрална критика за постановките в провинцията и местните трупи. Дори успях да напиша рецензия за без пари на аванспектакъла, като тайно гледах иззад кулисите танцьорките, обути с мрежести чорапи, очарован от целулита им, и като ги следвах в млечния бар, където вечеряха кафе с мляко — и, ако не бяха на червено, едно яйце с масло. Там имах първия си сексуален опит с една певица в замяна на ласкателна бележка в един вестник в Салуцо, но на нея ѝ стигаше.
Нямах родина, живеех в различни градове (дойдох в Милано само защото Симеи ме повика), правил съм коректури за поне три издателства (университетски, никога за големите издателства), за едно редактирах думите в една енциклопедия (трябваше да се проверят датите, заглавията на творбите и прочие), приемах всякакви поръчки, чрез които си създадох нещо, което в един момент Паоло Виладжо нарече „чудовищна култура“. Губещите, също като автодидактите, винаги имат по-широки познания от победителите; ако искаш да победиш, трябва да знаеш само едно нещо и да не си губиш времето да знаеш всичко, удоволствието на ерудицията е запазено за губещите. Колкото повече знае човек, толкова по-малко му върви.
За няколко години се посветих на четенето на ръкописи, които ми даваха разни издателства (понякога и важни), защото там никой не иска да чете ръкописите, които постъпват. Давах ми по пет хиляди лири на ръкопис, по цял ден се търкалях в кревата и четях ожесточено, след това пишех резюме от две странички, като давах най-доброто от сарказма си, за да разгромя небрежния автор, в издателството всички изпитваха облекчение, пишеха на неблагоразумния как със съжаление го отхвърлят и така нататък. Да четеш ръкописи, които никога няма да бъдат публикувани, може да се превърне в занаят.
Междувременно стана и това с Анна и приключи, както се очакваше. Оттогава така и не успях (нито пък поисках горещо) да мисля с интерес за жена, защото се страхувах, че пак ще се проваля. За секса се грижех терапевтично, с по някоя случайна забежка, при която не те е страх, че ще се влюбиш, една нощ — и това е, благодаря, беше хубаво, и с по някоя и друга периодична връзка срещу заплащане, за да не бъда обсебен от желанието (танцьорките ме бяха направили нечувствителен към целулит).