Всеки път наблягаше на термина „разкашкан“, с който професор Катабени злоупотребяваше — със сигурност впечатлен от разкашкването на този труп, — и го повтаряше с някакъв вид наслада, почти на срички. Напомняше ми на Дарио Фо в „Смешна мистерия“, когато се прави на селянин, който сънува как са засища с храната на мечтите си.
— Продължаваме нататък. „Непокътната е само по-голямата част от хемисферите, мазолестото тяло и част от основата на мозъка: артериите на мозъчната основа са само частично идентифицируеми между подвижните фрагменти на фрактура, нанесена на цялата основа на черепа, и все още частично свързани с вътремозъчната маса: така се идентифицират стволът и антериорните церебрални артерии, чиито стени изглеждат здрави…“ Мислиш ли, че лекар, който на всичкото отгоре е убеден, че пред него е трупът на Дучето, би могъл да разбере на кого е тоя куп размазани меса и кости? И как би могъл да работи спокойно в стая, където (написано е) влизат и излизат хора, журналисти, партизани, превъзбудени любопитници? Където други са говорили за черва, зарязани в единия ъгъл на масата, и двама медицински работници, които играели на пинг-понг с тези карантии, като си подхвърляли парчета черен или бял дроб?
Докато говореше, Брагадочо приличаше на котарак, който тайно е скочил върху масата на касапина — ако имаше мустаци, щяха да са настръхнали и потрепващи…
— И ако продължиш да четеш, ще видиш, че в стомаха не е открита и следа от язва, а всички знаем, че Мусолини е страдал от язва, не се говори и за следи от сифилис, въпреки че се говорело, че покойникът е сифилитик в напреднал стадий. Освен това не забравяй, че Георг Захарие, немският лекар, който се грижи за Дучето в Сало, известно време след това ще каже, че пациентът му е имал ниско кръвно, анемия, уголемен черен дроб, стомашни крампи, затегнати черва и остър запек. А според аутопсията всичко е наред, черният дроб е с нормален вид и обем както на повърхността, така и отвътре, жлъчните пътища са здрави, бъбреците и надбъбречните жлези са непокътнати, уринарните пътища и гениталиите са нормални. Последна бележка: „мозъчното вещество, извлечено от остатъчните части, е консервирано във формалин за допълнителни анатомични и хистологични изследвания, един фрагмент от кортекса е даден по молба на Здравната служба на командването на Пета армия (Калвин С. Драйър) на доктор Уинфред Х. Оверхолзер от психиатричната болница «Св. Елизабета» във Вашингтон“. И това е.
Четеше и вкусваше всеки ред, сякаш се намираше пред трупа, сякаш го докосваше, сякаш беше в таверна „Мориджи“ и вместо над свински джолан със зеле точеше лиги над тази орбита, от която очната ябълка е излязла и е разкъсана с пълно изливане на стъкловидната субстанция, все едно похапваше варолиевия мост, средния мозък, долната част на церебралните лобове, сякаш ликуваше заради това изливане на почти втечнено мозъчно вещество.
Бях отвратен, но — не мога да отрека — и очарован от него и от измъченото тяло, над което той ликуваше така, както в романите от деветнайсети век хората се хипнотизират от погледа на змията. За да сложа край на ликуването му, казах:
— Кой знае чия е била тази аутопсия.
— Точно така. Виждаш ли, че хипотезата ми е вярна: тялото на Мусолини не е на Мусолини и във всеки случай никой не е можел да се закълне, че е неговото. Сега мога да съм спокоен за станалото между 25-и и 30-и април.
Тази вечер наистина изпитах нужда да се пречистя до Мая. И за да отдалеча образа ѝ от тези в редакцията, реших да ѝ разкажа истината, тоест, че „Утре“ никога няма да излезе.
— Още по-добре — каза Мая. — Повече няма да се измъчвам за бъдещето си. Ще устискаме няколко месеца, ще си вземем паричките, колкото и да са малко, и после — южните морета.
13
Краят на май
Животът ми течеше на два коловоза. Денем унизителният живот в редакцията, вечер — в малкия апартамент на Мая, понякога в моя. Събота и неделя в Орта. Вечер и двамата компенсирахме за прекараните със Симеи дни. Мая се беше отказала да прави предложения, които се отхвърлят, и се ограничаваше да ги прави пред мен, за забавление или за утеха.
Една вечер ми показа папка с брачни обяви.
— Виж колко са хубави — каза ми. — Само че бих искала да ги публикувам с интерпретациите им.
— В смисъл?