Костанца попита Симеи дали не трябва да направим брой за този случай.
— Ще помислим — отвърна Симеи, изпълнен със съмнения. — Ако се говори за смъртта на Фалконе, трябва да се говори за мафия, да се оплаква некадърността на силите на реда, такива неща. Само с един удар обръщаме срещу себе си полицията, карабинерите и Коза Ностра. Не знам дали това ще се хареса на Командора. Когато направим истински вестник, ако взривят някой магистрат, със сигурност ще трябва да напишем за това, а ако говорим сега, рискуваме да направим предположения, които само след няколко дни биха могли да бъдат оборени. Риск, който един вестник трябва да поеме, но ние защо? Обикновено дори за истинския вестник най-разумното решение е да заложи на сантименталното, да отиде да интервюира роднините. Обърнете внимание, че и телевизиите правят така, когато звънят на вратата на майката, чието десетгодишно дете е било залято с киселина: „Госпожо, как се почувствахте при смъртта на детето си?“ На хората им се насълзяват очите и всички са доволни. Има една хубава немска дума Schadenfreude, радост от чуждото нещастие. Тъкмо това чувство трябва да уважава и подхранва един вестник. Но засега не сме длъжни да се занимаваме с тези мизерии и оставяме възмущението на левите вестници, които са специалисти. Освен това не е кой знае каква новина. И друг път са убивали магистрати и още ще убиват. Ще имаме и други случаи. Засега отлагаме.
След като за втори път елиминирахме Фалконе, се отдадохме на по-сериозни неща.
След това Брагадочо се приближи до мен и ме сръга с лакът.
— Видя ли? Сигурно си разбрал, че и това потвърждава моята история.
— Какво общо има, по дяволите?
— Не знам, по дяволите, но не може да няма. Всичко има общо с всичко, когато знаеш как да разчетеш утайката на кафето. Само ми дай време.
14
Сряда, 27-и май
Една сутрин, когато се събуди, Мая каза:
— Той обаче не ми харесва.
Вече бях готов за играта на нейните синапси.
— Говориш за Брагадочо, нали? — казах.
— Разбира се, за кого другиго. — После, едва ли не размислила, попита: — Как се сети?
— Скъпа, както би казал Симеи, имаме шестима общи познати, замислих се кой е бил най-невежлив с теб и попаднах на Брагадочо.
— Но аз можех да мисля, знам ли, за президента Косига.
— Да, ама не, ти мислеше за Брагадочо. Хайде де, веднъж да те разбера от половин дума, защо се опитваш да усложниш нещата?
— Виждаш ли, че започваш да мислиш само това, което мисля аз?
Проклятие, права беше.
— Педалите — каза Симеи тази сутрин на всекидневната оперативка. — Педалите са тема, която винаги е привлекателна.
— Вече не се казва педал — осмели се да отбележи Мая. — Казва се гей. Нали?
— Знам, скъпа, знам — отвърна Симеи раздразнено, — но нашите читатели все още казват педали, или поне го мислят, защото не им е приятно да произнасят тази дума. Знам, че вече не се казва негър, а чернокож, че не се казва вече сляп, а незрящ. Но чернокожият си е черен, а незрящият е сляп като къртица, бедничкият. Аз нямам нищо против педалите. И негрите не ми пречат, стига да си стоят у тях.
— Защо трябва да се занимаваме с гейовете, ако на нашите читатели не са им приятни?
— Не говоря за педалите като цяло, скъпа, аз съм за свободата, всеки да прави каквото си иска. Но има обратни в политиката, в парламента и дори в правителството. Хората мислят, че обратни са само писателите и балетистите, а някои от тях ни управляват, без дори да подозираме. Те са мафия и си помагат един на друг. И към това нашите читатели могат да са чувствителни.
Мая не се отказваше:
— Но нещата се променят, може би след десет години някой гей ще може да заяви, че е гей, без това да тревожи никого.
— След десет години да става каквото ще, всички знаем, че нравите западат, но за момента нашият читател е чувствителен по темата. Лучиди, вие имате толкова интересни източници, какво бихте могли да ни кажете за педалите в политиката? Но внимавайте, без да назовавате имена, нали не искаме да свършим в съда, трябва да се събуди идеята, призракът, да се появи тръпка, чувство на безпокойство…
Лучиди каза:
— Ако искате, мога да назова много имена. Но ако трябва, както казвате, да накараме читателите да потръпнат, бихме могли да разкажем, само като мълва, за една книжарница в Рим, където се срещат високопоставени хомосексуалисти, без никой да го забележи, защото повечето посетители са си съвсем нормални хора. И за някои това е място, откъдето можеш да си купиш пакетче кока, избираш книга, даваш я на касата, онзи ти я взема от ръката, за да ти я опакова, и пъха вътре пакетчето. Знае се, че… да оставим името настрана, един, който е бил дори министър, е хомосексуалист и шмърка. Всички го знаят, или по-скоро, знаят го тези, които имат значение, там не ходят меките китки от работническата класа, нито балетистите, които биха се набили на очи с движенията си.