— Извинявай, но каква роля играе семейството на Мусолини? Или не знаят, че Дучето е жив, което ми се струва невъзможно, или приемат да вземат у дома чужд труп.
— Знаеш ли, още не съм разбрал каква е ситуацията със семейството. Мисля си, че са знаели, че техният съпруг и баща е жив някъде. Ако се е криел във Ватикана, е било трудно да го виждат, ако някой от семейство Мусолини влезел във Ватикана, нямало да остане незабелязан. Хипотезата за Аржентина е по-добра. Улики? Например Виторио Мусолини. Избягва чистките, работи като филмов сценарист дълго време, след войната живее в Аржентина. В Аржентина, разбираш ли? За да е близо до баща си? Не можем да го кажем, но защо в Аржентина? И има снимки на Романо Мусолини и други хора на летище „Чампино“, които изпращат Виторио за Буенос Айрес. Защо да отдават толкова значение на пътуването на брат си, който още преди войната е ходил чак в Съединените щати? Ами Романо? След войната става известен джаз пианист, изнася концерти и в чужбина, със сигурност историята не се занимава с концертните пътувания на Романо, но дали и той не е минал през Аржентина? А госпожа Ракеле? Тя е съвсем свободна, никой не ѝ пречи да попътува, може би, за да не се набива на очи, отива в Париж или в Женева и оттам в Буенос Айрес. Кой знае. Когато става кашата с Лечизи и Дзоли и на нея изведнъж ѝ изсипват тези остатъци от труп, тя не може да каже, че това трупът на друг човек, прави се на три и половина и го прибира вкъщи, така се поддържа живо желанието за фашизъм сред носталгиците, в очакване на завръщането на истинския Дуче. Но историята на семейството не ме интересува, защото тук започва втората част на разследването ми.
— Какво става?
— Времето за вечеря вече мина, а от моята мозайка липсват още няколко парчета. Ще говорим по-нататък.
Не разбирах дали Брагадочо е необикновен разказвач на роман подлистник, който ми дозира творбата си на парчета с необходимия suspense на всяко „следва продължение“, или наистина все още строи интригата си парче по парче. Но не виждах смисъл да настоявам, защото от цялото това разнасяне на смърдящи останки ми се гадеше. Върнах се вкъщи и също си взех един стилнокс.
15
Четвъртък, 28 май
— За брой 0/2 трябва да измислим водеща статия за честността — каза Симеи тази сутрин. — Вече се знае, че в партиите има гнили ябълки и че всички са вземали подкупи, трябва да дадем да се разбере, че ако поискаме, бихме могли да развихрим кампания срещу партиите. Трябва да се мисли за една партия от честни хора, граждани, способни да говорят за една различна политика.
— Да внимаваме — казах, — това не беше ли позицията на Фронта на обикновения човек?17
— Обикновеният човек беше реабсорбиран и кастриран от християндемокрацията, която тогава беше изключително силна и хитра. Но днешната християндемокрация се клати, героичните времена са в миналото, днешните са шайка тъпаци. А пък и нашите читатели вече не знаят какво е Обикновеният човек. Това са неща отпреди четирийсет и пет години — каза Симеи, — а нашите читатели вече не помнят дори това, което е станало преди десет. В един важен всекидневник, в една статия в чест на Съпротивата, току-що видях две снимки, едната на камион партизани, а другата на строени мъже с фашистки униформи, които отправят римски поздрав и които са описани като „скуадристи“. А стига де, скуадристите са от двайсетте години и не носят такива униформи, а тези на снимката са фашистка милиция от трийсетте — началото на четирийсетте, нещо, което свидетел на моята възраст лесно ще види. Не че искам в редакциите да работят само хора на моята възраст, но аз прекрасно различавам по униформите берсалиерите от Ламармора от войниците от Бава Бекарис, макар и едните, и другите да са били отдавна мъртви, когато съм се родил. Щом колегите ни имат слаба памет, представете си как нашите читатели ще си спомнят за Обикновения човек. Но да се върнем към моята идея, нова партия на честните може да притесни сума ти народ.
17
Фронтът на обикновения човек е политическо движение, по-късно партия, възникнало около едноименния вестник, основан от журналиста Гулиелмо Джанини — Б.пр.