— „Лигата на почтените“ — каза Мая с усмивка. — Така се казва един стар роман на Джовани Моска, предвоенен, но все още би било забавно да се чете. Разказва за тази union sacrée18 от свестни хора, които обаче трябвало да се внедрят сред непочтените, за да ги разобличат и в крайна сметка да ги направят почтени. Но за да бъдат приети от непочтените, членовете на лигата трябвало да се държат непочтено. Представяте си какво става, лигата на почтените малко по малко се превръща в лига на непочтените.
— Това е литература, скъпа — отвърна Симеи, — а този Моска кой ти го помни вече? Вие четете прекалено много. Да го оставим вашия Моска, но ако вие се гнусите от тази работа, не трябва да се занимавате с нея. Доктор Колона, ще ми помогнете ли да напишем една силна водеща статия? И виртуозна.
— Може да се направи — казах. — Призивът към честност винаги се продава много добре.
— Лигата на непочтените почтени — кикотеше се Брагадочо и току поглеждаше Мая. Наистина двамата не бяха създадени един за друг. А аз все повече се натъжавах, че това врабченце — извор на знание — е затворено в кафеза на Симеи. Но не виждах какво мога да направя в момента, за да я освободя. Нейният проблем се превръщаше в основна моя мисъл (може би и в нейна?) и разлюбвах всичко останало.
На обяд, докато слизахме до бара да си вземем сандвичи, ѝ казах:
— Искаш ли да пратим всичко по дяволите, да отидем и да издадем този цирк на властите и да посрамим Симеи и компания?
— И при кого ще отидеш? — попита тя. — Първо, не си съсипвай работата заради мен и второ, къде ще отидеш да разкажеш за това, при положение че всички вестници, разбирам го малко по малко, са от един дол дренки? Прикриват се един друг…
— Недей да ставаш като Брагадочо, който навсякъде вижда заговори. И извинявай. Говоря така, защото… — не знаех как да формулирам фразата, — защото мисля, че те обичам.
— Знаеш ли, че ми го казваш за първи път?
— Глупаче, нали имаме едни и същи мисли?
Но беше вярно. Поне от трийсет години не бях казвал такова нещо. Беше май и след трийсет години чувствах пролетта в костите си.
Защо си помислих за кости? Точно този следобед, спомням си, Брагадочо ми предложи да се видим във Верциере пред църквата „Сан Бернардино але Оса“. Тя беше в една пряка на ъгъла на площад „Санто Стефано“.
— Хубава църква — казваше Брагадочо, докато влизахме.
— Тук е от Средновековието, но след срутвания, пожари и други перипетии е реконструирана в този си вид чак през осемнайсети век. Създадена е, за да събира костите от едно гробище на прокажени, което отначало било недалеч оттук.
Така си и мислех. След като беше ликвидирал трупа на Мусолини, който повече нямаше как да ексхумира, Брагадочо търсеше други погребални вдъхновения. През един коридор влязохме в костницата. Вътре беше пусто с изключение на една баба на пейката на първия ред, която се молеше, обхванала главата си с ръце. Мъртвешки глави бяха поставени във високите ниши между колоните, кутии с кости, черепи, подредени във формата на кръст, вградени в мозайка от белезникави камъни, които бяха други кости — може би гръбначни прешлени, стави, ключици, гръдни кости, лопатки, опашни кости, китки и длани, капачки на колене, стъпала, пети, каквото се сетите. Навсякъде се издигаха здания от кокали, които продължаваха вертикално нагоре чак до купола в стил Тиеполо, лъчист и радостен в прашец от розови и кремави облачета, между които пърхаха ангелчета и ликуващи души. На една хоризонтална греда над старата зарешетена порта бяха подредени като порцеланови бурканчета в аптекарски шкаф черепи със зинали очни орбити. В нишите на нивото на посетителите, защитени от решетка, през която можеш да си пъхнеш пръстите, кости и черепи бяха излъскани и загладени от многовековното докосване на набожни или некрофилски ръце, също като крака на статуята на Свети Петър в Рим. Черепите на пръв поглед бяха поне хиляда, по-дребните кости не можеха да се преброят, под гредите инициалите на Христос, сглобени от пищялки, сякаш бяха взети от Веселия Роджър на пиратите от Тортуга.