— Но дали това не е твоята склонност да виждаш заговори навсякъде и да правиш от мухата слон?
— Аз? Та това са документи, могат да се открият, ако знаеш как да ги търсиш в архивите, само че хората са били подхлъзнати между новините. Случаят в Петеано например. През май 1972-ра, близо до Горициа, карабинерите получават сигнал, че на улицата е изоставен Фиат 500 с две дупки от куршум на предното стъкло. Пристигат трима карабинери, опитват се да отворят багажника, колата гръмва и тримата загиват. Известно време се смята, че това е дело на Червените бригади, но години по-късно отнякъде се явява някой си Винченцо Винчигуера. Чуй само какъв тип: избегнал арест заради друга тъмна сделка и се укрил в Испания при международната антикомунистическа мрежа, Ажинтер Прес, тук посредством контакти с друг десен терорист, Стефано деле Киайе, се лепва за Националния авангард, после отива в Чили и Аржентина, но през 1978 решава, по своя воля, че цялата му борба срещу държавата е лишена от смисъл, и се предава в Италия. Имай предвид, че не се е разкаял, продължава да мисли, че е постъпил добре, и ще си кажеш: защо се предава тогава? Аз казвам: за реклама, убийците се връщат на мястото на престъплението, серийните убийци оставят улики на полицията, защото желаят да ги хванат, иначе няма да се появят на първа страница, а този Винчигуера от този момент започва да бълва признание след признание. Поема отговорността за атентата в Петеано и затруднява държавните служби, които, по думите му, го защитили. Чак през 1984 един съдия, Касон, открива, че експлозивът, използван в Петеано, идва от оръжеен склад на „Гладио“, и най-интригуващото е, че съществуването на този склад му е разкрито — никога няма да се сетиш — от Андреоти, който значи е знаел, но си е държал устата затворена. Един експерт, който работи за италианската полиция (и е член на Нов ред), бил провел експертиза, според която използваните експлозиви били идентични с използваните от Червените бригади, но Касон доказал, че експлозивът бил C-4, на въоръжение на силите на НАТО. Изобщо чудна бъркотия, но, както виждаш, НАТО или Бригадите, „Гладио“ винаги е замесена. Само че разследването показва и че Нов ред сътрудничи с тайните италиански служби, и нали ти е ясно, че щом тайните военни служби взривяват трима карабинери, това не е от омраза към въоръжените сили, а за да хвърлят вината върху крайно леви войнстващи елементи. Ще бъда кратък, след разследвания и контраразследвания Винчигуера е осъден на доживотен затвор, откъдето продължава да прави разкрития за стратегията за напрежението. Говори за атентата в Болоня (виждаш ли, че между атентатите има връзки и не само в моята глава) и казва, че атентатът на площад „Фонтана“ от 1969 година е планиран, за да подтикне тогавашния министър-председател Мариано Румор да обяви извънредно положение. Освен това добавя, ще ти прочета: „Не може да се укриваш от правосъдието без пари. Не можеш да се укриваш от правосъдието без подкрепа. Можех да избера пътя, който следват други, да намеря друга подкрепа, може би в Аржентина при тайните служби. Можех дори да избера да вляза в престъпния свят. Но не съм създаден нито за сътрудник на тайните служби, нито за престъпник. Така че за да преоткрия свободата си имах само една възможност. Която беше да се предам и аз го направих“. Очевидно е логика на луд ексхибиционист, но на луд, който има достоверна информация. И ето я историята ми, на практика реконструирана: сянката на Мусолини, който е смятан за мъртъв, доминира всички събития в Италия от 1945 бих казал до днес, а реалната му смърт дава началото на най-ужасния период в историята на тази страна, въвличайки stay-behind, ЦРУ, НАТО, „Гладио“, П2, мафията, службите, военното главнокомандване, министри като Андреоти и президенти като Косига и, естествено, голяма част от крайно левите терористични организации, надлежно инфилтрирани и маневрирани. За да не кажа, че Моро е отвлечен и убит, защото е знаел нещо и е щял да проговори. И ако искаш, добави дребните криминални случаи, в които на пръв поглед няма никакъв политически момент…
— Да, звярът от улица „Сан Грегорио“, майсторката на сапун, чудовището от улица „Салариа“…
— Не бъди саркастичен, може би не тези първи следвоенни случаи, но като цяло е по-икономично, както се казва, да виждаш една история, доминирана от една-единствена нереална фигура, която сякаш управлява движението от балкона на Палацо Венеция, макар никой да не я вижда. Скелетите — и посочи безмълвните домакини около нас — винаги могат да излязат през нощта и да изтанцуват злокобния си танц. Има по земята и небето неща, които не виждаме и така нататък, знаеш. Но е сигурно, че след края на съветската заплаха „Гладио“ официално отива на тавана и както Косига, така и Андреоти говорят за операцията, за да прокудят призрака ѝ, за да я представят като нещо нормално, ставало със съгласието на властите, за общност, съставена от патриоти като едновремешните карбонари. Но наистина ли всичко е свършило, или някои неизтребими групи продължават да работят в сенките? Мисля, че има още какво да видим.