— Бих могъл да имам достойнство и да откажа.
— Няма да го направите, защото за една година ви предлагам по шест милиона на месец, на черно.
— Това е доста за неуспял писател. А после?
— А после, когато ми предадете книгата, да кажем, до половин година след края на експеримента, още десет милиона, веднага, в брой. И тях ще извадя от джоба си.
— А после?
— А после ваша работа. Ако не сте пръснали всичко по жени, коне и шампанско, за година и половина ще сте спечелили повече от осемдесет милиона без данъци. И ще си живеете живота.
— Обяснете ми, моля. Ако давате шест милиона на мен, кой знае колко вземате вие, извинете, освен това ще има и други редактори, разноски по подготовката, печата и разпространението, и ми казвате, че някой, издател, предполагам, е готов да плати за една година този експеримент и че той не му служи за нищо?
— Не съм казал, че не му служи за нищо. Той ще си върне разноските. Но аз не, ако вестникът не излезе. Естествено, не е изключено накрая издателят да реши, че вестникът трябва да излезе наистина, но тогава работата ще стане дебела и се чудя дали все още ще иска аз да се занимавам. Така че се подготвям за в случай, че в края на годината издателят реши, че експериментът е дал очакваните резултати и че може да пусне кепенците. Подготвям се така: ако всичко отиде по дяволите, ще публикувам книгата. Ще е бомба и ще ми донесе сума ти пари от авторски права. Или пък, просто хипотетично, някой няма да иска да я публикувам и ще ми даде известна сума. Без данъци.
— Разбрах. Но може би, ако искате да сътруднича лоялно, трябва да ми кажете кой плаща, защо съществува проект „Утре“, защо вероятно ще се провали и какво ще кажете вие в книгата, която, скромността настрана, ще съм написал аз.
— Така, плаща командор Вимеркате. Сигурно сте го чували…
— Знам кой е Вимеркате, от време на време го пишат по вестниците: контролира десетки хотели на адриатическото крайбрежие, много домове за пенсионери и инвалиди, занимава се с различни видове търговия, за които много се шушука, има няколко местни телевизии, които започват да предават в единайсет вечерта, и то само търгове, телевизионни продажби и по някое разголено шоу…
— И двайсетина издания.
— Списанийца, доколкото знам, клюки за известни личности като „Те“, „Пийпинг Том“ и седмични издания за съдебни разследвания като „Илюстровано убийство“, „Какво се крие отдолу“, боклуци, trash.
— Не, има и специализирани издания за градинарство, пътувания, автомобили, яхти, „Лекар у дома“. Цяла империя. Офисът е хубав, нали? Има дори фикус като при големите клечки от РАИ. И имаме на разположение open space, както казват в Америка, за редакторите, едно кабинетче за вас, малко, но достойно, и една стая за архива. Всичко гратис в тази сграда, която приютява всички фирми на Командора. Освен това предпечатът и печатът на нулевите броеве ще се правят с техниката на другите списания, така че цената на експеримента намалява по приемлив начин. И сме на практика в центъра, не като големите ежедневници — за да стигнеш до тях, вече трябва да смениш две линии на метрото и един автобус.
— Но какво очаква Командора от този експеримент?
— Командора иска да влезе в светлия салон на финансите, на банките и може би дори на големите вестници. Инструментът е обещанието за нов ежедневник, готов да казва истината за всичко. Дванайсет нулеви броеве, да кажем 0/1, 0/2 и така нататък, отпечатани в съвсем малък тираж, които Командора ще прецени, след което ще се погрижи да ги покаже на когото трябва. А щом Командора покаже, че може да затрудни така наречения светъл салон на финансите и политиката, има вероятност този светъл салон да го помоли да престане с тази идея, и той ще се откаже от „Утре“ и ще получи разрешение да влезе в светлия салон. Представете си просто дори само два процента от акциите на някой голям ежедневник, на някоя банка, на някоя важна телевизионна верига.
Подсвирнах.
— Два процента е страшно много! Има ли пари за такова начинание?
— Не се правете на наивен. Говорим за финанси, не за търговия. Първо купуваш, а после търсиш пари за плащането.
— Разбрах. И разбирам също, че експериментът би трябвало да сработи, стига Командора да не каже, че в крайна сметка вестникът няма да излезе. Всички трябва да мислят, че печатарските му преси рият с копита в земята, така да се каже…
— Разбира се. Че вестникът няма да излезе, Командора не е казал дори на мен, аз просто подозирам, или по-скоро съм сигурен. И нашите сътрудници, които ще видим утре, няма нужда да го знаят: те трябва да работят с мисълта, че градят своето бъдеще. За това знаем само аз и вие.