На няколко пъти се появяваше Личо Джели, който откровено признаваше, че е сътрудничил на съюзническите тайни служби, но бе наречен добър фашист от Винчигуера, така че говореше за делата си, за контактите си, за източниците си, без да се притеснява, че на всички е ясно, че винаги е играл двойна игра.
Косига разказваше как през 1948-а, като млад войник католик, бил въоръжен със стен и ръчни гранати и готов за действие в случай, че комунистическата партия не приеме изборните резултати. Винчигуера се появяваше пак, за да повтори спокойно, че цялата крайна десница се е посветила на стратегия за повишаване на напрежението, за да подготви психологически широката публика за обявяване на извънредно положение, но подчертаваше, че Нов ред и Националният авангард са работели с отговорните лица в различните министерства. Сенаторите от парламентарното разследване казваха съвсем открито, че при всеки атентат службите и полицията подменяли документи, за да застопорят съдебните разследвания. Винчигуера разясняваше, че зад площад „Фонтана“ не стояли само неофашистите Фреда и Вентура, които всички смятали за автори на атентата, а че над тях цялата операция била управлявана от кабинета за класифицирани дела във вътрешното министерство. А после се впускаше в разяснения за начина, по който Нов ред и Националният авангард се инфилтрирали в левите групировки, за да ги подтикват към терористични атентати. Полковник Осуалд Лий Уинтър, човек от ЦРУ, потвърди, че Червените бригади не само били инфилтрирани, но и получавали заповеди от генерал Сантовито от Службата за военна информация и сигурност.
В шокиращо интервю един от основателите на Червените бригади, Франческини, арестуван с най-първите, се питаше уплашено дали случайно, докато е действал с вярата, че прави добро, не е бил използван от друг за други цели. И отново Винчигуера потвърждаваше, че Националният авангард имал задача да разпространява манифести в подкрепа на Мао, за да подклажда страх от прокитайски акции.
Един от командирите на „Гладио“, генерал Индзерили, не се поколеба да каже, че оръжейните складове били до казармите на карабинерите и че „гладиаторите“ можели да ходят и да си вземат каквото им трябва, като показвали (като в булеварден роман) половинката от банкнота от хиляда лири като знак за разпознаване. Естествено се стигаше и до случая Моро и факта, че агентите от службите били видени да обикалят по улица „Фани“ по времето на отвличането с човек, който обяснявал, че бил в района, защото бил поканен на обяд у приятел, и не ставаше ясно защо отива на обяд в девет сутринта.
Бившият шеф на ЦРУ Колби, естествено, отричаше всичко, но други агенти от ЦРУ, с открити лица, говореха за документи, в които в най-големи подробности се появяват дори заплатите, които организацията е плащала на замесените в атентатите лица, например пет хиляди долара на месец на генерал Мичели.
Както бе отбелязано в течение на телевизионното предаване, всичко това може би бяха косвени доказателства, на чиято основа не може да бъде осъден никой, но бяха достатъчни, за да разбунят общественото мнение.
С Мая бяхме смаяни. Разкритията надхвърляха и най-безумните фантазии на Брагадочо.
— Разбира се — каза Мая, — той също ти е напомнил, че всички тези неща отдавна циркулират, но са изтрити от колективната памет, трябвало е само да се отиде в архивите и вестникарските архиви, за да се сглобят парчетата от мозайката. Самата аз, не само като студентка, но и когато се занимавах с романтичните връзки, четях вестници, как си го мислиш, и аз бях чувала да се говори за тези неща, но и аз забравях, сякаш всяко ново разкритие изтрива предишното. Достатъчно е било да се извади всичко, Брагадочо го е направил, и Би Би Си са го направили. Разбъркваш и получаваш два идеални коктейла и вече не знаеш кой е по-истинският.
— Да, но Брагадочо вероятно е добавил и нещо от себе си, като историята за Мусолини или убийството на папа Лучани.
— Добре де, той беше митоман и виждаше заговори навсякъде, но същността на проблема не се променя.