Изтърбушените къщи не притежаваха отколешното спокойствие на древните останки, вече примирени със смъртта, а се блещеха зловещо с неспокойните си лица, сякаш болни от лупус.
— Не ми е ясно защо никой не е опитал да строи в този район — каза Брагадочо. — Може да е защитен, може би на собствениците паркингът носи повече, отколкото ако построят къщи и ги дават под наем. Но защо са оставили следите от бомбардировките? Това местенце ме плаши повече от улица „Баниера“, но е хубаво, защото ми показва какъв е бил Милано след войната, в този град не са останали много места, които да припомнят как е изглеждал градът преди почти петдесет години. Е, това е Милано, който се опитвам да намеря отново, в който съм живял като бебе и дете, войната свърши, когато бях на девет, понякога нощем ми се струва, че чувам грохота на бомбите. Но не са останали само руините — виж на ъгъла на улица „Мориджи“, онази кула е от седемнайсети век и дори бомбите не са я срутили. А отдолу, ела, още от началото на двайсети век си стои тази таверна, таверна „Мориджи“, не ме питай защо таверната има една съгласна повече от улицата4, но сигурно общината е сбъркала, като са слагали табелите, таверната е по-стара и сигурно тя е права.
Влязохме в помещение с червени стени, белещ се таван, от който висеше стар полилей от ковано желязо, еленска глава над бара, стотици прашни бутилки вино по стените, грозни дървени маси (било рано за вечеря, каза ми Брагадочо, и още били без покривки, после щели да сложат покривки на червени каренца, а за храната трябвало да се погледне написаната на ръка черна дъска като във френските кръчми). По масите имаше студенти, по някой представител на старата бохема с дълга коса, но не като от шейсетте, а като поет, от тези, които някога са носели шапки с широка периферия и шалчета вместо вратовръзки, и още леко подпийнали старци, за които не беше ясно дали са там от началото на века, или новите собственици са ги наели за статисти. Похапнахме плато сирена, колбаси и сланина от Колоната и пийнахме много хубаво мерло.
— Хубаво е, нали? — каза Брагадочо. — Все едно сме извън времето.
— Но защо те привлича това Милано, което вече не би трябвало да съществува?
— Казах ти, искам да мога да видя това, което вече почти не помня, Милано на дядо ми и на баща ми.
Отпи, очите му блестяха, изтри с хартиена салфетка кръгчето вино, което се беше оформило върху масата от старо дърво.
— Семейната ми история е неприятна. Дядо ми е бил високопоставено лице на лошия режим, както казват. И на 25-и април един партизанин го познал, докато се опитвал да се измъкне недалеч оттук, на улица „Капучо“. Хванали го и го застреляли, направо там на ъгъла. Баща ми разбрал със закъснение, защото, верен на идеите на дядо, през 43-та се записал в Десета флотилия МАС5, пленили го при Сало и го пратили за една година в концентрационния лагер в Колтано. Измъкнал се на косъм, понеже нямало в какво да го обвинят, а през 46-а Толиати обявил обща амнистия: противоречията на историята — фашистите са реабилитирани от комунистите, но може би Толиати е бил прав, трябвало е на всяка цена да се върнем към нормалното. Обаче нормалното е, че баща ми с това минало и под сянката на своя баща не си намираше работа и го издържаше майка ми, която беше шивачка. Така той постепенно се отпусна, пропи се и от него помня само лицето му, цялото в червени вени, и воднистите му очи, докато ми разправяше фикс идеите си, не искаше да оправдае фашизма (вече нямаше идеали), но казваше, че антифашистите, за да заклеймят фашизма, разказвали много ужасяващи истории. Не вярваше за шестте милиона евреи, избити в газовите камери на лагерите. Не че беше от тези, дето и досега твърдят, че Холокост не е имало, но не вярваше на разказа, създаден от освободителите. Всички свидетелства са преувеличени, казваше ми. Четох, че според оцелели насред един лагер имало планини от дрехи на избити хора, високи повече от сто метра. Сто метра? Ама ти даваш ли си сметка, казваше, че купчина висока сто метра, понеже трябва да се издига като пирамида, трябва да има основа по-широка от целия лагер?
— Но не вземаше предвид, че човек, присъствал на нещо ужасяващо, когато си го спомня, използва хиперболи. Ти ставаш свидетел на катастрофа на магистралата и разказваш, че труповете лежали в море от кръв, но не искаш да накараш хората да повярват, че е било голямо като истинско море, просто искаш да предадеш идеята, че е имало много кръв. Постави се на мястото на човек, който си припомня един от най-трагичните моменти в живота си… — Замълча за момент. — Не го отричам, но баща ми ме научи да не приемам нищо за чиста монета. Вестниците лъжат, историците лъжат, телевизията днес лъже. Не си ли гледал по новините преди година, докато се водеше войната в Залива, омазания с петрол корморан, който агонизираше в Персийския залив? После се разбра, че през този сезон в Залива е невъзможно да има корморани и че кадрите са отпреди осем години по време на войната между Иран и Ирак. Или пък, казаха други, са взели корморани от зоопарка и са ги омазали с петрол. Така ще да са направили и с престъпленията на фашистите. Имай предвид, че не съм привърженик на идеите на баща си и дядо си, нито пък искам да се преструвам, че не са били избивани евреи. От друга страна, някои от най-добрите ми приятели са евреи. Но вече не вярвам на нищо. Американците наистина ли са кацнали на Луната? Не е невъзможно да са построили всичко в студио, ако се загледаш в сенките на космонавтите след прилуняването, не изглеждат правдоподобни. А наистина ли е имало война в Персийския залив, или са ни пробутвали парчета от стари репортажи? Живеем в измама и ако знаеш, че те лъжат, трябва да живееш в подозрение. Аз подозирам, винаги подозирам. Единственото истинско нещо, за което мога да получа доказателства, е това Милано отпреди толкова десетки години. Бомбардировки имаше наистина и между другото бомбардираха англичаните или американците.
5
Десета флотилия за средства за нападение, или Десета флотилия МАС, е щурмово подразделение на италианския военноморски флот — Б.пр.