— Девата.
— Какво всъщност става? Имам предвид…
— Боби, съветът ми към теб е да приемаш нещата както стават. За мен тя е едно нещо, за Джаки — може би съвсем друго. За теб тя е просто изплашено хлапе. Дай го спокойно. Не я плаши повече. Тя е далече от дома си, и ние сме още далече от това да се измъкнем…
— Окей. — Боби погледна към пода. — Съжалявам за Лукас, човече. Той беше… беше страхотен тип.
— Иди да поговориш с Джаки и момичето — каза Бийвър. — Аз ще гледам вратата.
— Добре.
Боби пресече килима на нощния клуб към мястото, където седяха Джаки и момичето. То не изглеждаше кой знае какво, и само една малка част вътре в Боби му казваше, че тя е онази. Не вдигаше поглед, и си личеше, че е плакала.
— Сгащиха ме — каза той на Джаки. — Ти изчезна като нищо.
— И ти също — каза танцьорката. — След това при мен дойде Легба…
— Нюмарк, — обади се от вратата на офиса на Тъпкача мъжът на име Търнър, — искаме да поговорим с теб.
— Трябва да тръгвам — каза той, и му се искаше момичето да вдигне поглед и да види как голямата клечка го търси. — Трябвам им за нещо.
Джаки му стисна ръка.
— Забрави Якудза — каза Тъпкача. — Тая е сложна. Отиваш сега в Лос Анджелоската мрежа и се забиваш в дека на един топ-жокей. Когато Слайд те е грабнала, не е разбрала, че декът ми е изсмукал номера й.
— Тя каза, че декът ти е като за музея…
— Дрън-дрън. Знам я къде живее вече. — Той вдиша от инхалатора си и го пъхна обратно в бюрото. — Твоят проблем е че тя те е отписала. Не ще да чува за теб. Трябва направо да се бухнеш в нея и да й кажеш каквото иска да научи.
— И което е какво?
— Че момчето й го е вкарал в липсата мъж на име Конрой — каза високият мъж, облегнат назад на един от столовете в офиса, с огромния пистолет в скута. — Конрой. Кажи й, че това е бил Конрой. Конрой е наел тези поплювковци отвън.
— По-скоро бих пробвал Якудза — каза Боби.
— Не, — обади се Тъпкача, — тази Слайд ще го погне първа. Якудзаджиите първо ще оценят заслугите ми, ще проверят всичко, за да преценят. Между другото, мислех си, че нямаш търпение да изучиш дека…
— И аз ще ида с него — обади се Джаки от вратата.
Те се включиха.
Тя умря почти мигновено, в първите осем секунди.
Той го усети, яздеше го на самата му граница и почти позна какво е. Пищеше и се въртеше, всмукан през бялата ледена фуния, която ги очакваше.
Размерът на нещото беше невероятен, твърде огромен, като че ли някаква кибернетична мегаструктура, представляваща цял мултинационал, беше се вдигнала цялата, за да носи Боби Нюмарк и една танцьорка на име Джаки. Невероятно…
Но някъде, на ръба на съзнанието, почти свършило преди да започне, имаше нещо… Нещо го подръпваше за ръкава…
Той лежеше по очи на нещо неравно. Отвори очи. Пътека от кръгли камъни, мокри от дъжда. Той се надигна, завъртя се и видя мъгливия изглед на странен град, с море зад него. Някакви кули, нещо като църква, луди колони и спирали от облицован камък… Обърна се и видя огромен гущер, спускащ се към него по склона, с отворена уста. Премига. Зъбите на гущера бяха от изцапана със зелено керамика, и бавна струйка вода се стичаше от синята му устна от мозайков порцелан. Всъщност това беше фонтан, със страни, налепени с хиляди парчета изпочупена керамика. Завъртя се на място, полупобъркан от близостта на смъртта й. Лед, лед, и част от него едва сега разбра точно колко близо е стигнал той до същото там, във всекидневната на майка си.
Наоколо имаше особени извити скамейки, покрити със същата шарена мозайка от изпочупен порцелан, и дървета, трева… Парк.
— Изключително — каза някой. Мъж, надигащ се от място на една от извитите скамейки. Имаше добре подстригана сива коса, подобна на четка, загоряло лице и кръгли очила без рамки, които увеличаваха сините му очи. — Ти направо проби, нали?
— Какво е това? Къде съм?
— Парк Гюел, един вид. Барселона, ако предпочиташ така.
— Ти уби Джаки.
Мъжът се намръщи.
— М-да. Мисля, че разбирам. И все пак ти не трябваше да си тук. Някакъв инцидент.
— Инцидент? Ти уби Джаки!
— Системите ми днес са претоварени — каза мъжът с ръце в джобовете на широкия балтон. — Това наистина е извънредно изключително…
— Не можеш да направиш такава гадост. — Зрението на Боби се замазваше от сълзи. — Не можеш. Не може просто да убиеш така някой, който е бил тук…
— Къде тук? — Мъжът свали очилата си и започна да ги чисти с безупречно бяла кърпичка, която извади от джоба на балтона си.
— Жива. — Боби направи крачка напред.
Мъжът отново си сложи очилата.